Bulevardi | Бианка Илич | Podcast

About Bulevardi | Бианка Илич | Podcast

Като дойде декември, винаги започвам да мисля за Коледа. По знайни и незнайни причини винаги асоциирам Коледа с Богдана Карадочева. Все си спомням като малка как мама и татко се шушкаха около коледната трапеза и приготовленията, а аз зяпах телевизия. И винаги пускаха Васил Найденов и Богдана Карадочева – „Бог се роди, Коледо“. Важното беше да издържа до полунощ, за да дойде Дядо Коледа с подаръците. Сега вече не си пускам българска естрада, а по-скоро се замислям за всички онези хора, които са минали през живота ни и са ни направили къде по-добри, къде по-лоши. Някои минават с бързия влак, а други правят някоя друга спирка за известно време. Има и трети, които си пътуват с нас... www.bulevardi.bg (http://www.bulevardi.bg)

Publisher

bulevardi.bg

Category

news

Language

bg

Explicit

No

First episode

25 Oct 2020

Latest episode

22 Mar 2021

Latest episodes

8 episodes in the feed.

1. 

   22 Mar 2021

   ep.08 | Дневниците на Бианка: Бий ме, обичам те

   Вече една година основната тема на разговор е ковид пандемията и коя ваксина да изберем. Кралският дворец в Обединеното кралство и така популярното интервю на Мегън Маркъл като че ли успяха да ни разсеят за малко от пандемичната ситуация. Аз обаче си мисля за една друга тема, която ми е доста любопитна. Казват, че само в болката се крие истината. Затова има хора, които умишлено си я причиняват. Има и такива, които, разбира се, смятат, че не понасят физическа болка, но продължават да се връщат към нея. Например статистиката сочи, че една жена - жертва на домашно насилие, се връща седем пъти към насилника си, преди да вземе окончателно решение да си тръгне. 75 процента от жертвите смятат, че вината е тяхна. По този повод си мисля за всички онези, които си причиняват болка сами. Например филмът „50 нюанса сиво” придоби такава популярност. Всички жени се възмущаваха на Крисчън Грей, който бие с камшика горката Анастейша, но нито една от нас не спря до първата книга и си купи билет за втората част на филма. Точно в тази връзка искам да ви разкажа една интересна история... bulevardi.bg

2. 

   25 Feb 2021

   ep.07 | Дневниците на Бианка: Мишо от Бронкс

   Много често американците говорят за емоционална подкрепа и колко важно е да я имаш. В България не обръщаме много внимание на емоционалното си здраве. Но пък това сигурно ни прави толкова корав и здрав народ. Тук, в Ню Йорк, много хора решават емоционалните си проблеми или с медикаменти, или с алкохол. Има и такива, разбира се, които залагат на силните усещания – скачане с парашут, какичка, която да те нашляпа с камшик, или да смесиш ксанакс с шампанско. Моят емоционален двигател обаче е доста по-простичък и наистина помага за стабилността ми. Той е един космат другар, който винаги е неотлъчно до мен. Само човек, който обича животните, ще ме разбере. А баба ми казваше, че човек, който не обича животните, не обича и хората. Аз не искам да издигам на пиедестал една котка, но истината е, че моят космат тигрец беше неотлъчно до мен, дори и в най-непоносимите моменти. Няма да забравя момента, когато загубих цялата си коса. Как падаше на валма, как оставаха грозни плешиви петна по цялата ми глава... А моят космат тигър стоеше неотлъчно до мен и ме гледаше с любов. На моя Мишо не му пука как изглеждам и никога няма да ме осъди какво съм казала и направила. Моят Мишо е намерен под кофа за боклук в не толкова приветливия квартал на Ню Йорк – Бронкс. www.bulevardi.bg (http://www.bulevardi.bg)

3. 

   17 Dec 2020

   ep.06 | Дневниците на Бианка: Баш човекът

4. 

   9 Dec 2020

   ep.05 | Дневниците на Бианка: Оргазъм

   Не се вживявам като Кари Брадшоу, нито си мисля, че съм от „Сексът и градът“, но имам своята гледна точка за оргазма като всяка себеуважаваща се дама на 35 години. Разбира се, Ню Йорк е много по-различен от това, което го представя русокосото миньонче. Никой не се разхожда ей така с „Маноло Бланик“, а забранените теми, по които не говориш на първа среща, са секс и политика. Преведено от старогръцки „оргазъм“ (ὀργιασμός, ὁ) означава вълнение. Ако трябва да съм абсолютно точна, това е кулминационният момент на завършителната фаза от силна наслада, контролирана от вегетативната нервна система. Та тази кулминационна фаза може да се изрази по два начина – духовно и физически... www.bulevardi.bg (http://www.bulevardi.bg)

5. 

   8 Nov 2020

   ep.04 | Дневниците на Бианка: Изборите

   Всеки ден ни се налага да правим някакви избори. Дали ще избираме президент, или ще избираме къде да работим, или може би избираме с кого да живеем, къде да се учим, с кого да си изпием кафето и т.н. Всеки ден ни се налага да избираме. Важното е, след като направим избора, да можем да продължим да живеем с този избор. При нас, в Ню Йорк, в момента е какофония покрай избора за президент. Истината според мен е, че политиката не води до нищо хубаво. Всички твърдят, че има много по-важни неща, но като стане дума за политически партии и коя от тях да ни управлява, хората които познаваш, изведнъж се превръщат в абсолютно непознати. Толкова много агресия, а всъщност претендират, че са добри същества. Готови са да излязат на война, ако не си на тяхното политическо мнение. Развалят се дългогодишни приятелства, семейства или пък ти се налага да криеш политическия си избор в името на това да не загубиш човека до себе си. Аз съм се научила от един много мъдър човек в живота ми, че политиката е мръсно нещо и не върви ръка за ръка с изкуството. Последните дни станах свидетел на километрични опашки от граждани, които стават в 5 сутринта, за да подадат гласа си за техния избраник. Дори присъствах на ситуация, където млада влюбена двойка, която е излязла на среща, се оказа с различни политически разбирания – девойката изхвърча от заведението толкова бързо... Както Графа го пее – и дим да я няма! Това е един от многото примери за избори, които ни се налага да правим. Също така има много хора, които са си избрали да мразят, защото така е модерно. За съжаление, особено в България. Когато си млад, си мислиш, че си много як, ако всичко около теб е гадно и всеки е прост. И дай да хейтим, защото аз много съм готин. Гледай тоя как се е облякъл, какво е казал, какво е направил – ама, разбираш ли, всичко е гадно... Говорейки за омраза, наскоро гледах новия филм на Саша Барон Коен – „Борат“. Определено филмът не ми е по вкуса и няма да си го пусна за втори път, но главната женска роля се играе от едно много талантливо, прекрасно момиче, родено в Бургас. Колко ругатни, лоши отзиви и злобни фейсбук постове изчетох... И колко хора се сетиха да кажат: „Абе ей, момичето е българка!“. Колко български актриси познаваме, които са стигнали дотам, че да получат главна женска роля в голяма американска продукция? Аз като актриса, живееща в Ню Йорк, знам колко е трудно да се добереш дори до треторазрядна малка роличка, в която, ако ти дадат реплика или поне само възклицание, ще скачаш до небето от радост. Та по този повод браво, Мария Бакалова! Аз се гордея с успеха ти и съм твърдо зад теб! Та, така де – обратно към изборите! Най-важното е да живеем с любов към избора, който сме направили. Много хора, когато изберат, след това се страхуват да си признаят или да приемат избора си. Съжаляват, връщат се назад и често се опитват да го поправят. Да, вярно е, че понякога се чувстваш сгрешил в избора, който си направил, но аз се научих, че няма нищо непоправимо. Много хора искат да направят избора си между хедонията и евдемонията. Това, което избрах аз, обаче е психологически богат живот. (Може да прочетете повече за термина онлайн). Приемам изборите такива, каквито са и не се страхувам да бъда това, което съм... Дори да ви звуча клиширано като Балкантон! Приемам си уроците от своите избори и се уча всеки ден. Избирам да не мразя! Избирам да обичам! Избирам да съм щастлива! Избирам да правя изкуство! Както Ленард Коен изпя: „Пукнатините са тези, които пропускат светлината да влезе“. Хайде, до скоро! www.bulevardi.bg (http://www.bulevardi.bg)

6. 

   1 Nov 2020

   ep.03 | Дневниците на Бианка: Да се загаджим

   ep.03 | Дневниците на Бианка: Да се загаджим Така или иначе светът е полудял и аз като една видна налудничава особа реших да си направя един експеримент – в името на изкуството, разбира се! Нали знаете всички тези сайтове, където можеш да срещнеш половинката си. Е, и аз се записах в един такъв... В името на изкуството! Аз не съм от най-типичните красавици – модели, които са високи 190 сантиметра, с дълги и като абанос коси и с кожа като порцелан, но смятам, че съм приятно симпатична. Особено сега съм една весела къдруша, с 24-каратова усмивка и големи сини очи. Е, да, малко съм пухкава, ама баба винаги е казвала: „Пълна жена – весела къща!“. Та получих няколко покани за приятелство, което ме накара да се чувствам, че има светлина в тунела. Един, така да кажа – прекрасник, започна доста настойчиво да ми пише и аз, разбира се, откликнах на платоническото приятелство, което започнахме да водим виртуално. На снимка изглеждаше перфектен. Готов за сватба. Тридесет и пет годишен американец, от италиански произход. Израснал в Калифорния, в католическо семейство. За съжаление родителите му починали при автомобилна катастрофа и няма братя и сестри. Зодия Стрелец. Висок 180. С големи сини очи и уникално чувство за хумор. Единственият проблем беше, че е изпратен на мисия от ООН в Ирак. Пехотинец на мисия в лагера Тажи, близо до Багдад. Ирак е на почти същата часова разлика като България от Ню Йорк, затова не беше трудно да се нагодим и да се чуваме по телефона. Редовни обаждания, разкази за детството и неговата Коледа; моят живот в Ню Йорк и т.н... Абонирах се за вестник „Войнишки времена“ (Millitary Times), за да се осведомявам какви военни действия се предприемат. Въобще по време на пандемия няма много какво да се прави, така че моите забавления бяха свързани да си изпращаме снимки и да се чуваме по телефона След месец постоянна онлайн кореспонденция вече бях готова да тръгвам за Ирак и да снимам филм за Багдад. Даже при един от разговорите си поръчах шафран. Казах си: Мале, какъв багдадски боб ще му сготвя с шафран... Ще го запленя! Единственият въпрос който ме тревожеше, бе, че те, войниците, нали убиват хора... Трябва ли да мисля за това или не? Разбира се, има една много хубава поговорка, че докато ние кроихме планове за бъдещето, някой друг там, горе, го е начертал. При един от разговорите той ми сподели, че много иска да си дойде до Щатите за Деня на благодарността и понеже си няма никой освен мен, трябва да напиша писмо до ОН, за да може да излезе в отпуска. Молбата ми се стори доста странна, тъй като аз не съм му никаква и от името на каква точно ще пиша до ОН? Освен това той нали си има командир? Ако всеки войник в Близкия изток започне да получава писма за отпуска ей така, кой тогава щеше да стои там? Споделих с мой близък, който е софтуерен инженер в голяма нюйоркска компания, и той ми каза: „Абе, тази работа ми мирише. Я ми дай негова снимка!“ И така, нали живеем в XXI век, технологиите са стигнали дотам, че можеш да правиш снимково разпознаване, ако имаш съответния достъп, разбира се. Та моят приятел вкара снимката на ухажора ми в тяхната разпознавателна система. След два дена ми се обади и ми каза: „Бианче, слънце, няма да ходиш в Ирак. Твоя човек е в Луизиана, в Америка, щастливо женен, с две деца, със съвсем различно име“. Не можех да повярвам! Как така? Ами аз с кого си говорех тогава? Той продължи: „Ако ме питаш, отивай утре в участъка, за да пуснеш доклад за случката, за да се знае. Те едва ли ще могат да направят нещо, но поне ще знаят“. Спретвам се на другата сутрин и отивам право в управлението. Там пълно с едни млади, симпатични пазители на реда. Влизам, подсмърчайки, с телефона в ръка, показвайки неговата снимка и казвам: „Той е измамник. Похарчих един месец от живота си, а той ме излъга“. Полицаите, разбира се, бяха изключително добронамерени и приятелски настроени. Весело им стана на всички в управлението и за да ме накарат да се почувствам...

7. 

   25 Oct 2020

   ep.02 | Дневниците на Бианка: С едни гърди напред

   ep.02 | Дневниците на Бианка: С едни гърди напред Много често си мисля, че всичко, което ни се случва, си има причина. За това реших да ви разкажа как всъщност протече моето лечение тук, в Ню Йорк. Болестта рак определено не подбира. Може да си богат, беден, черен или бял, стар или млад, с различна сексуална ориентация - това няма значение. Винаги можеш да се разболееш от рак. При рака няма дискриминация. Моят приятелка наскоро ми каза: „Абе, момиче, всеки ден трябва да палиш свещ, че си жива“. Сега, когато мина време и вече лошият спомен от липсващата коса, металния вкус в устата и постоянното тичане до тоалетната са в миналото, си мисля, имаше ли нещо позитивно от цялото мое раково пътешествие? Освен че заедно с косата спира да ти се налага да ползваш самобръсначка за краката (което, повярвайте ми, си е за завиждане)... Докато той те чака отвън, а ти бързо бръснеш краката си в банята, защото си забравила. А виждаш ли, ще се забавлявате. И се изпонарязваш от бързане. Не е готино, нали! Та, да! Мога да кажа, че това беше един от позитивите. Но най-хубавото е, че намираш толкова много съмишленици и подкрепа в лицата на хора, от които даже не си и очаквала. Дори за секунда не ми остана време да падна духом заради екипа, който полагаше толкова много грижи за мен. Да, имах своите трудни моменти, знаейки, че родителите ми са „през два континента - в трети“... Но както моята кака каза: „Борянка, това си е твоята борба!“. Е, преборих се! Събираш всички сили и създаваш една малка армия от позитивни хора около себе си, които да те дърпат нагоре, когато усещаш, че потъваш. Много хора се затварят в себе си и спират да говорят, когато се срещнат с такова предизвикателство... Сблъсках се с хора, които се срамуват, че са останали без коса, гърда, яйчник и т.н.. Знам, че ще ти се доплаче, като чуеш зад себе си: “Глей го тоя скинхед!“. Не знам откъде намирах сили да се обърна с усмивка и да кажа, че съм „тая“, а не „тоя“ и не съм скинхед, а просто съм останала без коса и малко без вежди, а миглите ми съвсем ги няма... Сега, когато се замисля за реакциите на хората около себе си... Примерите са толкова много за трансформациите, през които егото ти преминава... Мога да изиграя много добре “приятел, който чува, че си болен от рак“. Първата реакция е: „Леле, съжалявам!“. Но е много важно главата да е килната леко настрани и веждите да са събрани... Или другият „Оскар“ отива при онези, които ти казват: “Е, да бе! Ама ще имаш силиконови цици!“. Дори сега ми става весело, като се сетя... Е, да, ама аз не искам силиконови цици! Както и да е! Хората не знаят как да реагират, затова не съдя никой, а продължавам напред. Това, което най-много ми хареса от цялото раково пътешествие, беше, че градът, в който живея, е пълен с организации, които са готови да помагат на хора като мен. В Ню Йорк намираш толкова много подкрепа от всякакъв тип, че чак си казваш: „Ей, не оздравях ли много бързо?“. Шегувам се, разбира се! Ходих на курсове по готвене, за да ме научат, какво е правилно да се яде, след като си с такова заболяване. Минах през гримьорски курс, за да се науча да си рисувам вежди... Постоянни йога занимания, скално катерене, за да поддържаш тялото си във форма, масажи за след химиотерапия, акупунктура за поддържане на имунната система, психотерапевт за моето ментално здраве, сбирки всеки вторник за хора на моята възраст, които минават през същото изпитание. Всичко това беше подсигурено от организации. Информацията за тях получаваш от твоя лекуващ екип. Не ви разказвам всичко това, за да ми завидите – виждате ли къде съм се лекувала! Не! Разказвам, защото аз съм родена и израснала в България. Моята страна, която обичам с цялото си сърце. Когато се прибрах за седмица, в паузите на химиотерапията, майка ми ме заведе да ме видят нашите български специалисти. В чакалнята на онкологията ставам свидетел на разговор между пациент и сестра: - Господине, съжалявам, но няма да ви вливаме днес. -...

8. 

   25 Oct 2020

   ep.01 | Дневниците на Бианка: Tова е Америка

   ep.01 | Дневниците на Бианка: Tова е Америка Сега ще ви разкажа като едно младо момиче емигрант, което живее седем години в един от най-големите градове в света. Прочутият Франк Синатра изпя „Ако успееш тук, ще успееш на всякъде“. Не знам дали съм успяла, но една друга тема много ме тревожи, тъй като е доста наболяла тук, в този голям град и навсякъде по света. Всеки говори за расизъм и расова дискриминация. Ако има място на света, където можеш да срещнеш различни култури – то това е Ню Йорк. Да, Ню Йорк не е Америка. Ню Йорк е най-цветното място на света, където можеш да говориш със съседа си индиец, след това да се качиш на такси с шофьор от китайски произход. Между другото само една скоба (Ню Йорк е единственото място на света, където таксиметровият ти шофьор може да е с две висши образования или докторантура). Както и да е! В този голям малък град са се събрали всички култури на света. За това темата за расовата дискриминация тук е толкова наболяла. Но най-голямо внимание се обръща на Black Lives Matter. Това е движението, което три прекрасни дами основаха в защита на афроамериканците. След като един американски полицай с бял цвят на кожата удуши публично цветнокож мъж. И това стана обществено достояние. Цялата държава изригна. (Простете, че повтарям – афроамериканец!). Но аз идвам от място, където циганинът е циганин, а не „ром“. Но тук, където живея, мога да влезна в затвора за проста думичка като „негър“. Нищо че negro означава „черно“. Това е Америка. Трябва да използваш правилните думички, за да се впишеш по правилен начин. Всеки ден имаше протести и хиляди хора, носещи значки, крещяха по улиците на Ню Йорк – Black Lives Matter! Освен протестиращите се яви още една групичка от афроамерикански тийнейджъри, които започнаха да разбиват витрините на магазините и да грабят наред. Въобще в Ню Йорк, или Голямата ябълка, стана страшен хаос и място, на което не искаш да живееш. Тези, които имаха възможност да избягат, го направиха. А другите като мен останахме тук и въпреки че живея в най-безопасната част на Голямата ябълка, всеки път, когато се прибирам към вкъщи, винаги по светло, разбира се, стискам защитен спрей в ръката си. Та, обратно към моята история. Един слънчев летен ден се бях запътила към западната част на града. Разбира се, всеки в Ню Йорк е залепен за телефонното си устройство със слушалки и е изключил от външния свят. Аз като една скорошна нюйоркчанка, също със слушалки в ушите, слушам Show Must Go On и крача забързано към където съм се забързала. Като всяка жена в менопауза заради хормоните, с които ме лекуват срещу рака на гърдата ми, и аз постоянно получавам „топли вълни“, от които за секунди се изпотяваш и ставаш вир-вода. Температурата на тялото ти се сменя драстично за по-малко от минута. И след това се нормализира. Общо взето, усещането е като скачане с бънджи. Висок приток на адреналин, който кара тялото ти да се изпоти за секунди. Предвидливо винаги нося със себе си кърпичка, за да се избърсвам, когато се изпотя. Звучи много налудничаво, но съм сигурна, че всеки, който е минал през кошмара на химиотерапията и топлите вълни, ще ме разбере. Та, както съм се забързала със слушалките и Queen в ушите, се сблъсквам с огромен господин, тежащ над 120 килограма, от афроамерикански произход. Без да обръщам много внимание, защото това е Ню Йорк, извинявам се културно и продължавам по пътя си. В същото време една от моите „топли вълни“ ме облива и аз, разбира се, подготвена се забърсвам с кърпичката си, която нося. В същия момент усещам как огромна сила ме хваща и почва да ме тресе. Махам слушалките си и в бързината виждам големия господин, който ме е стиснал за ръката, да крещи на по-малко от 5 сантиметра от лицето ми: „Ти си бял боклук и аз ще си избърша задните части с теб следващия път!“. Докато асимилирам какво се е случило, бързо връщам лентата назад: Аз се блъскам в него, получавам „топла вълна“ и се избърсвам, защото съм потна и навън е 32 градуса. Той ме...