Where can I listen to this podcast?

This podcast is available on 4 platforms including Apple Podcasts, Spotify, and more. You can also use the RSS feed directly.

Does this podcast accept guests?

Yes, this podcast regularly features guests.

ЗАВРЪЩАНЕ към корена

Claim This Podcast

by Богдан Дарев

9 episodes

Updated Daily

Accepts GuestsHas SponsorsLocation 🇺🇸

Podcast Overview

Свободен бюлетин за приключенията на кинорежисьора, хората с които се среща и всичко което го вълнува за България и света. <a href="https://bdarev.substack.com?utm_medium=podcast">bdarev.substack.com</a>

Language

🇺🇲

Publishing Since

9/21/2021

Visit Website View on Apple Podcasts RSS Feed

2 verified contact emails on file for ЗАВРЪЩАНЕ към корена

Pitch yourself as a guest, propose sponsorships, or reach out directly to the host.

See contact details

Recent Episodes

April 9, 2022

Нещо вълшебно

Премиерата на подкаста “Завръщане” се състоя през зимата на 2021-ва. Гости ни бяха Андрон Степной, от българско потекло в Молдова, и Димитър Йорданов, който само на седем месеца пътува от България за САЩ с родителите си. И двамата говорят български, но беше по-лесно разговорът ни да протече на английски. Текстът по-долу е в превод на български.Мисля, че се опитваш да ме върнеш по-назад към моите корени и аз наистина оценявам това, защото колкото повече се връщам назад към тях, толкова повече си спомням как да подредя липсващите части от пъзъла на това кой съм аз наистина. И колкото повече части сглобявам, толкова по-ясна става картината и по-завършен се чувствам аз самият. - Димитър Йорданов“Свръхсила” е толкова митична дума, нещо вълшебно. Може много да се спекулира с нея. Според мен, това са емоциите. Те са най-важното нещо за мен, когато става дума за свръхсила. Да бъдеш приятел с емоциите си. И мисля, че чрез тях, в моя случай, намерих думата “свръхсила”. - Андрон СтепнойДимитър Йорданов и Андрон СтепнойЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТБогдан Дарев (БД): Името на подкаста е “Завръщане”, което е преведено на английски като “Returning”. Идеята е, че ние всички отиваме на едно пътуване и всички започваме от определено място и се връщаме в нашата общност, нашето общество. Това, което искам от двама ви е да се върнете обратно към онзи момент, когато имахте обикновен живот. Живот, който може би всеки е очаквал от вас да живеете, а после нещо се е случило. Не задължително война или друго подобно, но нещо се е случило, което внезапно ви е изтръгнало от вашия обикновен живот и вие сте се отправили на едно напълно ново и неочаквано пътуване.Андрон Степной (АС): Аз се занимавам с музика от малък. Свирех на кларинет, свирех на китара и пеех почти докато навърших 17 години. След това започнах училище в Молдова, специалност „Международни отношения“, но после, когато се преместих в Щатите на 21 годишна възраст, започнах да се занимавам с музика отново. Работех в планината в Колорадо и внезапно осъзнах, че отделям твърде много време на парите, нещо, което е само материално; осъзнах, че някаква част от мен липсва. Имах нужда да променя нещо, исках да променя енергията си. Взех китарата и започнах да пиша песни. И така, докато живеех в Колорадо последните две години, започнах да пиша песни, да свиря пред публика почти всеки ден. И когато се преместих в Сиатъл вече имах достатъчно музика за цял албум. В Сиатъл реших да не работя прекалено много, само три-четири дни в седмицата. И така беше през следващите три години - свирех, композирах и работех странично, докато не постъпих в Консерваторията. Там станах по-сериозен. Започнах да свиря през цялото време и от 2014-та насам почти не съм спирал да развивам таланта си в оперната музика. Дотогава беше предимно рок-енд-рол и някои други жанрове. Но класическата музика надделя.Димитър Йорданов (ДЙ): Това е голяма тема. Ти използва думата „изтръгнало“ и буквално така стана с мен. Аз свирех музика от дете. Първо избрах китарата, после минах на класическо пиано, но го правех само за удоволствие . Беше ми много интересно да си прекарвам времето така. Другите деца играеха навън през лятото, а аз свирех, опитвах се да разуча Шопен. Но после завърших гимназия, всички мои приятели отидоха в колеж, и аз се почувствах някак си изоставен – исках да бъда част от света, да се присъединя към връстниците си. Щом те всички отиваха в колеж, значи и аз трябваше да направя същото. После обаче се размислих и си казах: „Какво е това, което е творческо, но в същото време е и стабилно, нещо, в което има ред?“Така че избрах да следвам архитектура. Една година учих архитектура в UW (Университета на щата Вашингтон в Сиатъл). И това е наистина смешна история. Последния ден трябваше да представя курсовата си работа, за да завърша годината. Беше готова, но не можах да принтирам фаѝла, така че отидох в офиса на FedEx, извън района на университета, но и техният принтер не работеше.Три часа прекарах в безуспешни опити да принтирам курсовата си работа на различни места и все не се получаваше. Не знам дали не го приех като някакъв знак, но аз просто бях… търпението ми... просто свърши. Стоях на тротоара пред университета, чаках следващия офис с принтери да отвори, защото бяха в нещо като обедна почивка. Но преди да отворят, аз просто си тръгнах. Тръгнах си и никога повече не се върнах на училище. Оставих си там на тротоара раницата и всичко. Наричам го „най-тихия нервен срив,“ който съм имал някога. Ето как напуснах училище. От този момент нататък имах различни работи, както Андрей каза, три-четири дни седмично, полагах усилия да се фокусирам върху музиката. Просто имах работа колкото да оцелея, да мога да си купя музикални инструменти и разни неща. Миналата година предприех последната решителна стъпка. Някъде през януари реших, че не мога да правя нещата наполовина, а трябва да се отдам 100 процента на тази кариера, за да потръгне. Знаех дълбоко в сърцето си, че ако искам да успея, трябва да се потопя 100 процента. Така и направих миналата година. За щастие, все още съм тук, жив съм, имам подслон и храна. Карам седмица за седмица и основната ми цел е да споделя това, което вярвам със сърцето си, това, което мисля, че е специално и божествено и че мой дълг на този свят е да го споделя с хората, с вас. Така че това правя сега, посветих се на таланта и смятам че служа на музиката и на хората.ЗА УЧИТЕЛИТЕ НИБД: Трябва да е имало ментори, учители, било то във физическа форма или като вътрешен глас, или пък природата... Кои са вашите ментори, вдъхновили вашата история, или оставили ярък спомен във вас? За кого и какво се сещате?АС: Аз мисля че бях голям късметлия да живея в планината и така започнах да усещам природата, тя беше като мой приятел. Бях късметлия, че имах и приятели там, с които все още поддържаме приятелство. И въпреки, че живеем в различни щати, все още се подкрепяме. Мисля, че е много ценно да имаш приятели, които всъщност могат да те вдъхновят. За мен те са като диаманти, ценни са. Надявам се да мога да направя същото за тези хора. Така че, общо взето, в моя случай това са хора.БД: Обичам този формат на срещата ни. Невероятно е. Искаше ми се да го направя така и ето, че отговорите, които получавам, са удивителни. Приятели! Не ми беше хрумвало, че и приятелите могат да бъдат ментори. Толкова е хубаво! Напълно съм съгласен с теб колко важно е хората да се събират и подкрепят. Благодаря ти! ДЙ: Да, отговорите на Андрей ме накараха да се замисля. Почти щях да се измъкна с отговор „всичко“, но ще се опитам да бъда малко по-конкретен. Това беше хубав отговор, хареса ми. Трябва да кажа, че за мен всичко започна с майка ми – да я гледам как свири на пиано и пее. Знаете как е когато някой се занимава с музика - предпочитания към определени жанрове и стилове, различни нива на опитност и тъѝ нататък. В свиренето на майка ми обаче имаше нещо, което ми направи дълбоко впечатление. А именно, колко много обичаше маѝка ми да свири, как влагаше цялото си сърце във всяка малка нота. Kогато се учех да свиря на пиано - сам се учех, маѝка ме беше като Рик Рубин на класическото пиано - тя минаваше покрай мен покрай мен и ми казваше: „Димитре, не забравяй за микротоновете. Всяка нота е значима.“Трябва да кажа, че майка ми оказа голямо влияние върху начина, по който развих интерес към музиката – как я слушам, как я свиря, как подхождам към нея. Е, всички ние тук сме творци и знаем какво е да се съмняваш в себе си, да се питаш дали си достатъчно добър, дали това е правилното нещо за теб, дали да го преследваш като кариера. Всичко това ти минава през главата. Затова мисля, че е важно не да си заобиколен от хора, които те ласкаят, а от хора, които те окуражават и вдъхновяват. Ето защо следващият човек, когото трябва да спомена, е моят приятел Леон, с който направихме телевизионното предаване “Дневници на добротата”. Понякога, точно когато се чувствах обезкуражен, изневиделица получавах имейли от него, в които ми казваше „Ти си гениален, приятелю, светът се нуждае от музиката ти, никога не се предавай“, ей такива неща. Леон е отдаден на добротата и на подкрепата към хората. И така, това наистина ми помогна по моя път, бих казал, че за мен той беше голям ментор на доверието. Той беше много важен. Чувствах, че някой ме вижда и чува. Той наистина разбираше музиката ми и я обичаше. Трябва да спомена и моите фенове - хората, които ми пишеха да ми кажат, че моята музика е била важна за тях, как им е помогнала по техния път. Има разбира се и други хора, които са повлияли моето музикално развитие и от които съм научил толкова много. А също и хора, които майка ми е наблюдавала и ми е говорила за това как те се отнасят към изкуството и как му служат. Всички те ме вдъхновяват. ЗА СТРАХАБД: Имало ли е момент в живота ви, когато сте се изправили срещу най-големите си страхове? Когато в известен смисъл сте „умрели“ за себе си и сте се възродили от пепелта в едно друго „аз“.ДЙ: Честно казано, не знам колко откровен да бъда и колко надълбоко да стигна. Мисля си… Връщам се отново към идеята за момента на доверието. Интересно е, защото моят най-голям страх в живота се промени. Докато растях - дете от България, което се опитва да асимилира чуждата култура, да се нагоди, да бъде като връстниците си, - моят най-голям страх беше да не бъда изоставен. Най-големият ми страх беше да се окажа недостатъчен, да не бъда част от света – да живея сякаш извън него, без никога да бъда приет. Този страх ме преследваше през цялото ми детство. Ето защо накрая се записах в университета - само и само да не бъда изоставен. Искам да сменя темата по средата на отговора на този въпрос и да ти кажа, Богдане, че съм ти много признателен за усилията, които полагаш да ме върнеш към българските ми корени. Понякога се чувствам... Знаеш ли, аз все още готвя българска храна, говоря езика... Мисля, че се опитваш да ме върнеш по-назад към моите корени и аз наистина оценявам това, защото колкото повече се връщам назад към тях, толкова повече си спомням как да подредя липсващите части от пъзъла на това кой съм аз наистина. И колкото повече части сглобявам, толкова по-ясна става картината и по-завършен се чувствам аз самият. Дори в моя подход към музиката. Обратно към отговора ми на твоя въпрос: Моят страх от това да не бъда изоставен в друга част на света се промени. Сънувах един сън. Беше преди няколко години. По това време имах наистина сигурна, хубава работа, на пълен работен ден. Беше страхотна работа, която обичах. Но ето, че сънувах този сън. Бях старец, каращ 80-те, и сякаш бях на смъртния си одър. Не беше нещо супер мрачно, бях имал хубав живот. Бях на смъртния си одър, децата ми бяха там, внуците ми също. Но аз плачех и се усещаше дълбока тъга в този сън. Наистина го усещах това чувство. И децата и внуците ми ме попитаха: „Какво има?“ А аз просто не можех да спра да плача, за да им обясня. Когато се събудих и си мислех за съня, сякаш усещах, че това чувство на тъга го е имало през целия ми живот, докато съм си мислел, че тоѝ е безкраен и че винаги ще мога да споделя моя дар по-късно. Сякаш първо трябва да се усъвършенствам, да усъвършенствам пианото, гласа си… и че има време да споделя таланта си по-късно, да се отдам изцяло на музика по-късно. И това бе неистина тъжно. Най-големият ми страх стана, че остарявам. И че ще остарея без никога да се опитам да покажа и да споделя таланта си. Защото ме беше страх, защото исках стабилност и комфорт… И ето, животът ми си минава, а аз не успях да споделя това нещо - усещането, че притежавам талант. Това стана най-големия ми страх. Направих някои промени, промених си приоритетите и, както казах преди, напуснах работата си. Предимно заради това усещане, но също и още няколко знака, които срещнах по пътя си. И чувствам, че сега вече не действам подтикван от този страх. Той ми помогна да променя приоритетите си, но сега действам подтикван не от страх, а от любов. Вълнувам се от предизвикателствата, не се страхувам от тях. Вълнувам се от тях, защото ги приемам с любов.АС: Както Димитър спомена, да бъдеш имигрант и изобщо да не познаваш страната, да се опиташ да я разбереш - бих казал, че това си е голямо предизвикателство. Със сигурност, всеки поел по пътя на емигрантството се сблъсква с определени страхове. Що се отнася до мен - може би не само като имигрант, но мисля, че и докато растях, - аз винаги се поставях в нещо като кутия, за да се предпазя от средата, в която бях. Но често усещах как се блъскам вътре в тази кутия. И като растях, моята съпротива също растеше, съпротивата да се впиша в рамките на определен вид общество. И така беше до моментa, в който почувствах, че трябва да приема таланта си, идеята да бъда изпълнител. Защото през всичките тези години се занимавах с музика, но отхвърлях това, че имам силата и таланта да го правя. Първо трябваше да приема този факт, преди да се освободя от страховете си и да добия кураж. Да се изстръгна от тази кутия беше най-големият ми страх, защото човек винаги се сравнява с хората около себе си, със средата, в която е. Става ти ясно, че почти никой не те разбира освен хората, които се занимават с изкуство, или тези, които се занимават с по-нетрадиционни творчески дейности. Мисля, че страхът си отива веднъж почнеш ли да практикуваш, а и увереността също нараства. Затова смятам, че е изключително важно да имаш ментори и приятели.ЗА СВРЪХСИЛАТАБД: Може ли да споделите кои са вашите свръхсили, които притежавате и какво ще върнете във вашата общност, какво искате да дадете на света.АС: “Свръхсила” е толкова митична дума, нещо вълшебно. С възможност за много тълкувания. За мен това са чувствата. Смятам, че няма по-голяма свръхсила от това да бъдеш приятел с чувствата си, да ги разбираш и владееш, да се вслушваш и да се учиш от тях. БД: Чудесен отговор. И отново неочакван. Именно такива отговори се надявах да получа като представих темата за свръхсилата в този подкаст. Непрекъснато бомбардирани от еднотипните представи на Холивуд за свръхсили, ние често губим доверие в собствените си възприятия и забравяме какво огромно разнообразие се крие в това понятие. Аз също съм убеден, че музиката е свръхсила и изцяло споделям мнението на Андрон за това колко е важно да владееш чъвствата си и да бъдеш техен приятел. Наистина, свръхсилата може да приема наѝ-разнообразни форми и да се проявява по наѝ-пазлични начини. Благодарен съм на Андрон, че ни го напомни. А ти какво ще кажеш, Митко?ДЙ: Мисля, че това беше прекрасен отговор. Да управляваш чувствата си, да успееш да разбереш, че те наистина имат значение… Напълно се присъединявам към мнението на Андрон. Защото, когато започнеш да се учиш как да обръщаш внимание на чувствата си това ти помага да си изградиш един вид лична философия за живота. Преди години нахвърлих на лист хартия няколко бележки за нещата, които ме правят това, което съм, в какво вярвам, какво означава животът за мен. Аз всъщност слушах един подкаст, където ни съветваха да го правим. Помислих си, че е чудесна идея да си измислиш нещо, което да усещаш като твоя лична философия, като твое твърдение за мисията ти в живота и после да вземаш решения въз основа на него. Хареса ми и отговорът на Андрон. Аз също мисля, че е нещо като свръхсила да се научим как да управляваме чувствата си и да им осигурим място за изява. По този начин можеш буквално да рестартираш мозъка си така, че да ти помага да преминаваш през добри и лоши моменти. Мисля, че наистина е въздействащо. Друго нещо, за което си мисля, е Чудото. Харесвам думата “чудо”, макар да не съм мислил много-много за значението ѝ. Предполагам, че когато избрах това да бъде името на албума ми, съм го възприемал като още една свръхсила. Лично за мен най-голямата свръхсила е умението да запазим в сърцето си и никога да не губим онова детско любопитство към света и усещането за магия, за чудо. Да ги подхранваме, винаги да се стараем да ги пазим живи, защото като възрастни се превръщаме в практични и цинични хора. Да си практичен е хубаво нещо, но само ако си се научил да пазиш живо в себе си детското любопитство за магията и чудото на света. Съхраняването на тази жива детска енергия е свръхсила, защото те кара да си спомняш… Стотици пъти бих могъл да сядам на пианото и да си казвам „Напиши сега една песен, която ще звучи добре и ще ти изкара много пари“. Нищо обаче няма да се получи, ако не съм изпълнен с онова мое детско любопитство и очакване на чудо, с които сядах на пианото като малък - сякаш целият свят е широко отворен пред мен, изпълнен с магия. Само тогава се раждат добрите песни. Ето защо мисля, че това е моята свръхсила.ЗАВРЪЩАНЕ се подкрепя изцяло от читателите тук. Направете си свободен абонамент или сменете абонамента си на платен. Get full access to ЗАВРЪЩАНЕ с Богдан Дарев at <a href="https://www.zavrashtane.com/subscribe?utm_medium=podcast&utm_campaign=CTA_4">www.zavrashtane.com/subscribe</a>

December 19, 2021

Всичко започва вкъщи

„Всичко започва вкъщи, а пък малкият човек показва това, което е научил вкъщи, в училището.“ - МарияСлушайте или прочетете текста на последния ни подкаст с Мария, учител и графичен дизайнер, и Кармин, каратистка и художничка.„Аз не разбирам, как България може да е потъващ кораб, защото България е нашата държава, която ми е любима!“ - Кармин (9)ЗАВРЪЩАНЕ се подкрепя изцяло от читателите тук. Направете си свободен или платен абонамент за бъдещи епизоди.Мария и КарминВсички интервюта са минимално редактирани за по-голяма яснота.Богдан Дарев: Идеята на Завръщане е да покажем на зрителите една България, за която те не знаят, която аз дълбоко вярвам, че е там и така да улесним тяхното решение да се завърнат. Защото аз се срещам със страшно много хора - млади, хора на моите години, хора с новородени деца, които искат да се завърнат.КОГА СЕ ЗАВЪРНА?Мария: Аз заминах 2001 година и се прибрах 2011. Живях в Дания, Холандия, Кипър и Испания. Бях подтикната от това, да търся по-добър живот и по силното настояване на семейството ми, за да може да се случват нещата по-лесно в битов план. Родителите ми много настояваха, а аз нямах интерес да ходя където и да е било. Те ме накараха да опитам нещо ново - пуснаха детето си да опознае света.Започвайки да пътувам из света, в един период аз не исках да се връщам изобщо в България. Предполагам всеки човек минава през такъв период, когато се среща с различния начин на живот в много държави, коренно различен от този в България. Възможностите и нещата чрез които може да се развиваш се случват по различен начин. Това е понякога доста опияняващо и те кара да живееш на тази вълна. Дори е имало периоди, когато изобщо не съм се сещала за България.Само че корена, дълбоко забит в сърцето, винаги е там и тегли. И както ме теглеше мен, така тегли и всеки българин по света. В онези моменти, когато в полунощ слушаш химна по Канал 1; или гледаш „Нощни птици“; или си чул някоя народна песен, която баба ти я е пяла, когато си бил малък или е свързана с друг спомен, особено около празниците - този корен дърпа и боли. В тези моменти забравяш за света, в който живееш и единственото нещо, за което си мислиш е България. Сега, когато съм тук това нещо го няма - на мястото си съм. Чувствала съм се добре на много места по света - аз съм била много щастлива, реализирана, имала съм всякакви възможности, приятели, но това вътрешно усещане в сърцето го има само тук.БД: Разбирам че, 10 години си била в чужбина.М: 10, да!БД: И това обогатяване, след 10 години в чужбина, го прилагаш в работата си.М: Да. Най-хубавото нещо, което ми се случи е, че успях да се запозная с много и най-различни хора, в четири различни държави и още повече хора от света. Успях да се сблъскам с най-различни култури, хора с различни интереси, различни религии, възприятия, начин на живот и това много ми помага в работата с деца и със собственото ми дете.Когато човек се отвори толкова много, единственото нещо, които той може да даде от себе си е да обогати още повече малките човеци около него.БД: Разкажи ми малко за твоята система на обучение на децата, защото зная, че е различна. Когато говорихме, ти ми каза, че децата идват без обувки, няма чинове. Разкажи ни малко за твоя подход. И преди да ти дам думата искам да кажа, че навлизаме в едно ново време, което всички виждаме ясно. Всеки трябва да вземе юздите на новото време и да осъзнаем, че сега имаме уникалната възможност да преструктурираме системите, които не работят. Лично аз вярвам, че образователната система не работи - традиционната образователна система. И за това, изключително се радвам на това, което ти правиш и знам, че много други българи в момента, в България го правят. М: Всъщност това, което тук правим е това децата да учат така, както на тях им е удобно без физически да бъдат ограничавани. В интернета всеки е попадал на разни статии за иновативни методи и най-вече случващи се в Скандинавските държави, където няма ограничения и всеки учи както му е удобно - легнал, седнал, върху колело в класната стая. Това което аз забелязвам, че строгото ограничаване спира другия процес, който трябва да се случи в сърцето и в ума. Този процес, който трябва да се случи в сърцето, е малкия човек да изпитва голяма любов към това, което прави. Но противопоставяйки се на това нещо, той не изпитва такава любов. А другото нещо, което се отпечатва в мозъка и оставя в знанията му е затруднено вследствие на тревожните мисли, които детето изпитва, когато постоянно някой му вика да спре, да не прави това или онова.Това нещо го забелязахме, когато във второто ни Ателие имахме две стаи от които едната беше с чинове и дъска като класна стая, а другата с диван и килим. Никой не влизаше в първата стая, а всички деца сядаха на възглавничките на пода във втората. Оказа се, че това по никакъв начин не пречи на заниманията, които получават или на целия обучителен процес. Децата учеха ефективно и тогава махнахме чиновете и столовете и спряхме да практикуваме такова учене. Не на всеки му се нрави този метод. Има хора, които са традиционно ориентирани и това, което те предпочитат е обучителната стая да изглежда академично и да се преподава строго, тихо…при нас не е така.БД: Знам, да. Не е така, защото и аз бях учител три години в Сиатъл. За моя радост в такова училище, където направихме същото - махнах всички чинове и се нареждахме в кръг на столовете и аз сядах, в самият кръг, и така бях част от децата.Видях ефекта при деца на годините на Кармин (9), който имаше и за който ти говориш.Ще се радваме да продължим този разговор повече и повече особено, когато се осъществи нашата детска книжка <a target="_blank" href="https://www.bogdandarev.com/knigi/pletko-i-pletka">Плетко и Плетка</a>. Искаме да обиколим българските училища в България, Европа и защо не САЩ, и да говорим точно за този тип обучение. Кармин, а ти как се чувстваш в една такава класна стая на майка ти.Кармин: В класната стая в училище не ми харесва толкова много, защото трябва да седим на чиновете, а те не са като възглавниците меки и понякога ни омръзва. По-хубаво е да седим на земята в каквато поза искаме. На чина се седи стандартно, а не както ние искаме и се схващаме и затова е много по-хубаво да седим на земята.ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТМ: Когато живеех в чужбина, както казах, аз бях реализиран дизайнер, който работеше добре с голяма фирма. Когато се прибрах в България нещата не бяха такива с живота тук и трябваше да започнем отначало, всичко от нулата. В такъв момент си зависим от помощта на семейството си, Кармин беше бебе, всъщност родих тук и имах нужда от подкрепата на близките и приятелите ми. Когато тя стана на чтри-пет години, започна този път с преодоляване на този страх - дали ще се справим само двете сами, дали ще успеем. Всъщност, вече живеем по този начин и за пореден път си казах на себе си, че страховете са само в нашите умове и те нямат нищо общо с реалността. Ако някой ни слуша и се страхува от нещо - просто го направете.К: Моя живот го смятам хем като нормален и обикновен, хем като живот с приключения и изненади.ЗА УЧИТЕЛИТЕ НИК: Нашата госпожа - класната, тя винаги ни вдъхновява, и ни учи добре. Това е един човек за мен, който е много добър. Но, мен много ме вдъхновява и майка ми. Тя е винаги до мен; винаги ме учи на нови неща; винаги прави всичко за мен; и винаги се опитва да направи добро. БД: Кои са някои от уроците, които научаваш от твоята майка?К: Повечето неща - всичко.БД: А кой те записа на карате?К: Аз. Сама се записах.М: Един от най-важните учители в моя живот с казва г-н Стойчев. После разбрах, че сме и роднини с него. Той е от града. Когато бях в четвърти клас учех в паралелка с английски език. Той забеляза, че рисувам и беше много впечaтлен от мен. До тогава никой не бе обръщал внимание на творческата ми същност. И аз и семейството ми се впечaтлихме. Така те взеха решение да ме подкрепят и ме преместиха в клас, където се изучава изобразително изкуство. Това промени целия ми живот.Другият такъв човек, който промени живота ми е моята майка, която два пъти промени моята съдба към по-добро. Тя запали тази искра към изкуството в мен и отново, по нейно настояване, продължих да уча в художествена гимназия. Ако не бяха майка ми и този учител, животът ми нямаше да се случи по този начин, този път, сега.БД: Това, което чувам е че вниманието, което един учител може да отдели в класната стая е най-ценното, което може да направи за децата.М: Да. Личното отношение най-много променя съдбата на човек. Този мой учител, който така промени живота ми…той не знае, че така ми го е променил. И много често хората, които променят животите не си дават сметка за това. Не всички учители, които съм имала са били с такъв положителен заряд в моя живот, дори обратното за определен период от време.Важното е най-вече в първите години, децата да се срещат с добро обучение. След 11-12 годишна възраст, дори по-малки, но да кажем 11-12 годишна възраст могат да се самообучават. И в такъв свят живеем - информацията ни заобикаля, има библиотеки, онлайн, видеотеки с всякакви уроци и много лесен достъп до тях. Но, първите години, когато е необходимо да се създаде навика, да се даде искрата на любовта е важно децата да попаднат на такъв човек, който не стои и не говори без да слуша. Все още това се практикува, не само в България, а и на други места. На децата не им е позволено да се изразяват. Не си изказват емоциите и много от тях не ги познават и не могат да се справят с тях, затрудняват се.Част от проблема в България (не навсякъде) е свързан с многото документи, които учителите трябва да обработват към часовете и обучителният процес - протоколи, декларации и т.н. Често учителите нямат време за децата, гонейки и притиснати от срокове за това или онова свързано с документи. Това време, съвсем спокойно, може да се използва за спояване с децата и за време, когато да се обърне внимание на различните таланти.Случвало ми се да чувам изказвания, че не са успели да пречупят това дете. Абсурдно е в днешно време да пречупваш някого, особено таланта на едно дете.ЗАВРЪЩАНЕ се подкрепя изцяло от читателите тук. Направете си свободен или платен абонамент за бъдещи Това, което забелязвам, е че емоционално развити деца и децата с таланти на възраст между 5 и 7 години много рядко биват разпознавани като такива. Когато учителите в тази възраст не успят да осъзнаят, че детето има талант, който иска да излезе и да се реализира става въпросното пречупване и тази голяма грешка.БД: Благодаря ти за тези прекрасни думи, което ме навежда на мисълта за огромния брой деца, които са в една класна стая - между 25 и 30 деца.М: Около 26-28 деца.БД: Нещо, което трябва да се промени. Как може един учител да работи с 26 деца? Аз работех с 10 деца и в края на деня бах изтощен. Видях колко енергия се изисква от един учител, за да присъства в класната стая и да развие талантите на децата, с които работи. За щастие имах тази възможност да го направя там, където работех и видях какво се случва с децата, когато им се предостави възможността да се изразяват свободно.Би ли казала, че това е нашата роля като родители - да предоставим на децата тези възможности, вместо да им казваме какво да бъдат.М: Да, абсолютно. И е много важно в момента, в който човек реши да стане родител да е наясно с това нещо и да го осъзнава. Много хора, имайки предвид, че съдбата на всеки човек е различна, стават родители без да са готови и да осъзнават тези неща. После прехвърлят тази отговорност върху учителите - в детската градина, в началното училище, е гимназията… Но, това е нещо, което предимно трябва да започне вътре в семейството, а училището да работи заедно със семесйтвото. Много често тези две неща се разграничават и аз лично не съм съгласна. Всичко започва вкъщи, а пък малкият човек показва това, което е научил вкъщи, в училището. Не е обратното.БД: „Всичко започва вкъщи, а пък малкият човек показва това, което е научил вкъщи, в училището. Не е обратното.“ - това са думи, които ще запомня. Благодаря ти за тази много ценна гледна точка.Би ли казала, че това се случва поради икономически причини, понеже и двамата родители трябва да работят, да изхранват семейството и сме влезли в такава система.М: За жалост е така. Родителите няма време за децата, работят и дори не в същия град или държава. Все по-често се случва децата да прекарат време с един от родителите във видео разговори или пък родителите се прибират късно и излизат рано и няма емоционално общуване. Това е една празнота, която няма как да се запълни. Динамиката на света, в който живеем в момента е така. Жалко, но такъв е живота.БД: Търсим и нямаме отговори в Завръщане, колко и да ни се иска. Каним нашите зрители да се свържат с нас и да започнем като българи заедно да мислим за това, каква трансформация е нужна и какви стъпки може да се предприемат. Зная, че ателиетата, които създаваш са извън образователната система.М: Извън - да, не бих работила в учебната система.БД: А, защо не би работила?М: Не съм съгласна и не одобрявам начина, по които се случва учебният процес. Той трябва да бъде насочен към децата, а не те да му се подчиняват. БД: „Учебният процес трябва да бъде насочен към децата, а не те да му се подчиняват.“ - чудесно!М: Това, което ти каза - аз седях между тях в кръга. Точно така, учителя е част от групата, а не я командва. С всички уговорки за подрастващите и необходимостта от това, да им се дават насоки. Според мен, децата трябва да те възприемат (учителя) като част от групата, защото тогава ти се доверяват и учат. Това доказва ефективността на този тип обучение.БД: Което забелязах в моята практика като учител е точно това - доверието още в първите няколко месеца. Когато децата имат доверието към учителя, тогава няма проблем с правенето на домашната…М: ДаБД: …и няма проблем с обучението. Тази връзка между учител и дете е изключително важна.ЗА СТРАХАК: Аз най-голям страх нямам. Ако човек има страх трябва да си го преживее. Ако го е страх от високо - да лети със самолет; ако го е страх да плува в океан или море, да отиде и да плува.БД: Много философски отговор. Мария, би ли добавила нещо към отговора на дъщеря ти? М: Като родител се опитва да й показвам, че когато човек иска нещо, той може да го постигне. Страховете, както казах по-рано, са само в нашите глави и много често те нямат нищо общо с реалността. И тогава, когато човек се осмели да направи каквото и да е било, вижда, че мислите му за това са били големи, а реално това, което се случва след като извърши действието не е толкова страшно, дори напротив. Това се опитвам да я науча. В различни ситуации в живота я подкрепям, за да преодолява тези етапи, точно по този начин.Б: Ти казваш, че колкото по-дълго оставяме страха да бъде в нашите мисли и въображение, той става все по-голям и по-голям.М: Така му даваш сила - да.БЪЛГАРИЯ ПОТЪВАЩ КОРАБ ЛИ?БД: В социалните мрежи много хора се изразяват, че България е потъващ кораб. Та ние тук задаваме този въпрос - България потъващ кораб ли е?К: Аз не разбирам, как България може да е потъващ кораб, защото България е нашата държава, която ми е любима!М: България не е потъващ кораб!Когато започнах да живея извън България, срещайки новите култури, хора, възможности…в един момент няма как, ти се сливаш с този начин на живот, дори те заслепява. Забравяш, понякога забравяш и за да се адаптираме по-добре, да се впишем по-добре, за да постигнеш по-лесно нещата към които се целиш - да те наемат на работа, примерно. В едни такива моменти е много лесно да махнеш с ръка и да каже „Абе, българия е потъващ кораб“, когато не искаш да се сещаш и живееш така и всичко ти е окей.Но, когато човек се върне тук и види света по-друг начин, и ако си дадеш шанс да приемеш твоя живот като урок, който да приложиш тук, нещата имат различна гледна точка. Смесвайки двата свята е малко трудно, докато човек се отърси от предишния. Това са такива преходни моменти, които за всеки са свързани с различни неща. Има хора, които им е лесно. Не мисля, че е потъващ кораб.БД: Много хубаво се изрази, когато ти си потънал в ежедневието си в чужбина и където и да е, трудно да изплуваш или да се гмурнеш по-дълбоко, ...и докато не си в България, да се изказваш по този начин.М: Когато си далеч има дистанция. Понякога хората не се чуват с близките си с месеци и някак си забравяш - за къщата, за уличката, за дървото там в края на уличката, забравяш дори усмивките на близките и на приятелите си. Другия живот, реалността в която се намираш…ти си на 100% в нея и в тази динамика, често може да го подхвърлиш без да се замислиш.За мен България не е потъващ кораб, защото когато човек дойде тук да живее с всичкия опит и познания от живота, където и да е било по света, е много ценно. В момента тук има много големи фирми, които се развиват и млади хора, които работят на високи заплати. Не мисля, че може да се каже, че е лесмно. Трудно е, различно е. В света - западна Европа, Америка има различен строй - начина по който е построен живота като цяло - взаимоотношение, социална политика, всичко, което ти се случва в живота. Хората като цяло ги интересуват практичните неща и най-вече в битов план - това трябва да ми е така, така и така.Тук нещата са по различен начин, но те са различни във всяка държава. Ако човек не е готов да се върне или се страхува да се върне може да го отрича. Но, когато си 100% сигурен и вярваш в себе си и знаеш, че искаш да го направиш, поставяш си цели и започваш да ги развиваш в един живот от нулата.БД: Както Кармин се изрази, ако се страхуваш да се завърнеш в България, отиваш и виждаш как е...Кажи ми с няколко думи за детската книжка - каза нещо много ценно за емоционалната интелигентност, за която е важно в момента да се говори и която липсва в образователната система.М: Още в началото, когато почнахме да четем, първото нещо, което ни докосна в твоите разкази са чувствата, за които се говори в тях. Имайки предвид работата си с деца и многото деца с най-различни съдби, които идват при нас, решихме да направим няколко работилници. Оказа се, че децата се припознават с тези герои и сравняват емоциите си с тях понеже са свързани със съкровени чувства. Неща, които те не са споделяли - казахме, че родителите са заети в този динамичен живот и понякога няма време. Тази книжка се оказа невероятно помагало по тази тема свързана с емоциите и децата започват да споделят, освобождават от себе си емоции и се чувстват свързани с тези герои. След време казват - да като Плетка и Петко от книжката, спомнят си и се сравняват с тях.БД: Много се радвам и знам, че „Плетко и Плетка“ са голям хит, но „Семчо“, приказката за Семчо…ти ми сподели, че децата са засадили страховете си.М: По време на тази работилница, ние прочетохме първо приказката и след това всяко едно дете разказа за собствените си страхове. Всички присъстващи деца се познаваха добре. Изненадата беше, че едно от децата, което е на 8 години осъзна и разказа, защо изпитва своя страх. После говорих с родителите и ги попитах, дали знаят, защото страха на това дете е голям и то го демонстрира често, навсякъде и всички знаят. Това ми беше най-интересно, как тази приказка с тази история за Семчо даде повод ние да стигне до там, от където всичко е започнало.ЗА СВРЪХСИЛАТАБД: Това толкова ме радва, защото сега ще говорим за свръхсилата. Аз съм осъзнал, че моята свръхсила е да пиша и да снимам кино. Но, когато ние съберем нашите свръхсили заедно, както вие четете приказките. И и ето какъв прекрасен кръг - не това е спирала, защото не е затворено - приказката бъде прочетена, детето се отключва, говори за най-големите си страхове, ти като учител чуваш детето, отиваш при родителите и обръщаш внимание на това, което детето е споделило и от там вече, родителите могат да поемат разговора.М: Както често се случва.БД: Е, това е наистина ми пълни душата и сърцето. Кармин, можеш ли да ни покажеш някои от твоите рисунки, твоят свръхсила. Разкажи ми за тази картина?Картини 1 и 2К: Един ден ми се рисуваше и ги нарисувах.БД: Били казала Кармин, че това е твоята свръхсила - да рисуваш.К: Моите свръхсили са да тренирам карате и да рисувам.БД: Мария, разкажи ми за твоята свръхсила.М: Аз рисувам емоционално. Разказвах емоциите си, защото не знаех как да ги изразявам, чрез изкуството. Това е моята свръхсила - да показвам всичко отвътре навън, чрез изкуството.Картина 3К: Ето я „Плетко и Плетка.“БД: Това ще бъде и корицата на книгата. Ти каза, че сега особено е много трудно в България, в това ново време в което живеем. КАКЪВ СЪВЕТ ЩЕ НИ ДАДЕТЕ?М: То не само в България, а и навсякъде по света е трудно. Първо ще разкажа една смешка свързан с живота в България и за това колко се плаща - едни познати, които живеят в Европа им се искаше да се върнат преди години. Майката бе отишла на интервю за работа и й бяха казали 400 лева, а тя попитала: На ден ли? Сега няма такива заплати, но разликата в заплащането и стандарта на живот е голяма и човек трябва да забрави това, което е било там, за да живее леко тук. Не трябва да ги сравянва.БД: Това е съвета, който даваш на хората, които искат да се завърнат - да не сравняват това, как е в Америка или някъде другаде, а да отидат в България, и да видят как може да се приспособят без да се правят сравнения.М: Повечето хора, които се връщат отвън имат достатъчно опит, за да развият собствен бизнес и да са достатъчно полезни със знанията си и така няма да тръгнат съвсем от нулата. Убедена съм в това нещо. Другото, което е, когато си живял и си работил едно нещо дълго време някъде и си се специализирал в тази професия и пак може да си намериш добре платена работа, защото кадри се търся, а добри кадри се търсят още повече.Това, което в България се отчита е липсата на добри кадри, защото много хора заминаха. Общо взето всеки, който може да прави нещо качествено е някъде и не е като да няма работа - няма работа, ако не искаш. Има какво да се прави.БД: И трябва да си повярваме.М: И трябва да си повярваш и да обичаш това, което правиш.БД: Ние поканихме зрителите в Завръщане да направят малки дарения като коледен подарък за вас. Събрали сме една скромна сума от $210, която ще ви преведем от екипа на Завръщане и от нашите зрители като скромен жест с идеята, че искаме да ви подкрепяме за това; оценяваме това, което правите, и ти, и Кармин.М и К: Много мило. Благодарим на всички, които са оставили дарение. Много мило.БД: Имате ли нещо, което искате да кажете за край.М: Наближават едни много светли празници. Искам да пожелая на всички българи по света - паричката от питката, клечката от питката и бобчето от питката. Това да се падне на членовете от семейството, а пък всичко, което ви се иска да ви се случи, да го кажете с молитва, когато месите този хубав хляб, който да го раздадете в къщата с много любов на семействата си.И едно пожелание за светла, щастлива и здрава нова година на всички. Бъдете здрави и смели, не се страхувайте, защото всичко от което ние имаме нужда е много любов.К: И никога не се отказвайте от нещата, които искате да постигнете.М: От Самоков, България много любов на всички българи по света. Ако ви се плаче - поплачете си и след това се усмихнете на всички хора, които ви обичат.ЗАВРЪЩАНЕ се подкрепя изцяло от читателите тук. Направете си свободен абонамент или сменете абонамента си на платен. Get full access to ЗАВРЪЩАНЕ с Богдан Дарев at <a href="https://www.zavrashtane.com/subscribe?utm_medium=podcast&utm_campaign=CTA_4">www.zavrashtane.com/subscribe</a>

December 11, 2021

България потъващ кораб ли е?

Бодри. Весели. Готови за подвизи. Започваме с краткия отговор на Митко, предприемач, завърнал се в България. България потъващ кораб ли е?Митко: Краткият отговор е: „Според нас, не!“Митко е женен за американката Джен. Двамата са бизнес партньори в Bulgarian Honey Co. Джен открива близостта между хората не къде, а в България. (Прочетете целия разговор тук с превод на български или слушайте аудиото на подкаста на български и английски.)С Митко и Джен се запознах след премиерата на филма ми ТАМ в Сан Франциско. Част от мен скрито се надява, че филмът поне малко е утвърдил намерението им да се завърнат. Филмът може да се <a target="_blank" href="https://rumble.com/vqehsy-there-.html">гледа свободно тук</a>.Лятото на 2020-та Митко ми писа, че с Джен са се завърнали. От това негово писмо започна приятелството ни! Митко и Джен ме вдъхновяват непрестано. Вярвам, че и вие ще останете дълбоко вдъхновени! Богдан ДаревАбонирайте се, за да получите бъдещи публикации.Хората изкарват повече пари в Щатите. Отиваш там и осъзнаваш: „Да, изкарваш много пари, но също така нямаш пенсионен план, нещата са скъпи и хората задлъжняват в една култура на консуматори. И тогава осъзнаваш: „Не е това, което си мислех. Липсва ми близостта с хората“. - ДженМитко и ДженВсички интервюта са минимално редактирани за по-голяма яснота.Джен (на български): Аз съм Джен и съм родена в САЩ. Ходихме до България преди две години и много обичам тази страна. Преди да съм пчелар, пчеларка, работих в инвестиции в имоти в Щатите. Какво друго? (към Митко)Митко: Мисля, че това е достатъчно.Дж: Добре.М: Аз съм Митко. Артистичният псевдоним ми е „Алергичният пчелар“, понеже се занимавам с пчели, а съм алергичен към тях. Аз живеех в района на Сан Франсиско, The Bay Area както го наричаме, горе-долу в продължение на седем години. Преди две години, както Джен спомена, решихме да се преместим в България – аз да се завърна, а тя да се премести. Оттогава започнахме нашия бизнес, който отива към историята за „Най-ценният сватбен подарък“. В семейството ми традицията на пчеларството започнала преди повече от 100 години, от 101-а да бъда точен, когато на сватбата на прабаба ми младата двойка получила кошер. Един пчелин, не един пчелин, а едно пчелно семейство, един кошер. Оттам семейството ми е започнало да се занимава с пчеларство, като този поминък е предаван от поколение на поколение до нашата сватба, когато родителите ми ни подариха не един кошер, а целия пчелин. И оттам на нас ни дойдоха много идеи как можем да допринесем за развитието на България и да споделим България със света - чрез превъзходния ни български мед. И тази идея, общо взето, така постави началото на нашето завръщане.ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТДж (на български): Да, аз много обичам, че всички са много близо – магазините, комшиите. Всичко и всички ги чувствам много близо и животът е по-… не знам, по-пълен. Усеща се по-изпълнен, защото аз се чувствам много по-свързана тук. Преди, в САЩ животът ми беше само работа. Винаги бях много заета и нямах много време да се забавлявам, за хоби, за приятели. А тук, в България, ми е много по-лесно не само да работя, но да комбинирам различни интереси.М: Ами обикновеният живот за мен беше, когато бях дете може би. Такъв вид живот мога да свържа с детството – когато някак си няма отговорности, всичко е по-леко и с не толкова голямо предадено значение. Докато в необикновения живот, дори от тийнейджърските ми години, започнаха да се случват неща и събития, които реално аз съм ги създавал покрай себе си. Когато различни възможности ми се появяват, аз винаги… не се замислям. Като видя възможност, скачам в нея и се възползвам от нея. Една такава възможност беше дори заминаването ми в Щатите. Спечелих зелена карта от лотарията. И първата ми мисъл беше какво ще правя там, аз не познавам никой. Имах някакви планове нали, къде ще ходя... Тогава тъкмо завършвах бакалавърската ми степен и си планувах къде ще уча магистърска. Но общо взето реших да оставя всички планове и предишни идеи настрани и просто да се възползвам от възможността. И изобщо не съжалявам. Та може би това е една от първите по-ключови стъпки, която поех, която ми преобърна живота и ме отвори към много неща. Начинът на живот в Щатите ми даде много ценни перспективи и много важен професионален опит. Реално, аз завърших „Компютърни системи и технологии“ като програмист в България. И ето, че се озовах в Силициевата долина – по-добро място от това за мен нямаше. И този ми опит сега ми позволява да развивам бизнес и да създавам работни места в България, да създавам възможности за други хора.БД: Което е ключово и това ме навежда на една мисъл. Тук имам приятелка, която е от Ел Салвадор. И те искат да се завърнат в Ел Салвадор. Говорехме си с нея и тя каза: „Ние не се връщаме в Ел Салвадор да живеем там, а се връщаме да преобразим страната“. И моето чувство е, че точно това правим и ние, които сме избрали, избираме, и тепърва ще изберем да се завърнем в България. Често чувам, че ние като имигранти трябва да се завърнем и просто да си продължим живота като преди. Но ако се завърнем с тази мисъл, ние едва ли не се поставяме в ситуация да бъдем дълбоко разочаровани. Чувам от вас, че вие сте се завърнали с мисъл да трансформирате начина на бизнес в България. Ние сме имали разговори с теб и ти си ми казвал: „Богдане, отнема ми десет пъти по-дълго да мина през цялата бюрокрация“, но вие продължавате да работите според законите, според човешките отношения в България. Може ли да ни разкажеш малко за твоя опит с бизнес в България?ЗА БИЗНЕСА В БЪЛГАРИЯМ: Определено. От гледна точка на административни пропуски и бюрокращина - те са едни от минусите. Но пък плюсовете са, че има твърде голямо поле за развитие. Сега започват да навлизат в България доста нови концепции, технологии, начини да се прави бизнес. И те идват общо взето от хора, които са пътували, видели са как нещата се случват по света и са видели възможност как могат да принесат наученото в България. До голяма степен каквото правим и ние. Като цяло, има такава една вълна на развитие, според мен, от която ние сме част. И в много случаи, понеже всичко е толкова малко и локално, реално ние познаваме, само след две години, почти всички собственици на бизнеси в Пловдив, където живеем. В такава среда много лесно стават колаборации, докато примерно при мащабите на САЩ малко трудно е да кажеш, че познаваш едикакъв си процент от собствениците на бизнес в страната, или дори в един щат. Нещо друго, Джен, от гледна точка на бизнеса в България? Дж (на български): Всичко е по-бавно.Б.Д: Как се нагаждаш към това? Как приемаш тази бавност?Дж (на български): Има минуси, но и много плюсове. Тук имаме много повече създадени връзки. Изграждаме връзки и се сприятеляваме с хората от агенцията по храните и с различните агенции, с които трябва да работим. Прекарваме приятно времето с тях, за да ни запомнят и да мислят за нас позитивно, за да искат да ни помагат в бъдеще. Относно нашите клиенти, например, ние доставяме лично на всеки наш клиент на територията на Пловдив. Културата тук набляга на личния контакт и ние се възползваме от това колкото можем.ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИДж (на български): Животът е моя учител.M: Учителите са навсякъде, да. Ние и двамата имаме такава нагласа, че от абсолютно всеки наш опит или действие научаваме по нещо. Няма такова нещо като грешки или грешен опит. Типичен пример за това е първият ни износ за Щатите. Реално го реализирахме като изпратихме палета с мед до един бизнес там. Не към магазин или търговска верига, а просто към конкретен бизнес, който използва нашия мед като подарък за своите клиенти, като „знак на признателност към клиента“. Та този износ беше сравнително добър, като печалба от самата сделка, а и научихме много уроци за това как се прави износ – през какви нива трябва да минеш, какви документи се изискват, а също и колко изключително важно е да имаш опитен човек, знаещ и доверен. Доверен митнически представител, понеже от тях зависи целият процес. Стоката може да се придвижи само за няколко дни, или пък, както в нашия случай, да стои на склад в Сан Франсиско за месец и половина и таксата ти за склада да надхвърли печалбата. Но дори тази ситуация възприемам като урок, за който си платихме таксата и научихме, че процесът е доста сложен. И че в бъдеще или ще ползваме контрагенти, които знаят как да навигират този процес, или пък ние ще делегираме много време да проучим всички неща, които могат да се объркат, преди да вземем тази стъпка. Други учители: за мен много важен учител в сферата на пчеларството е майка ми, понеже тя ни предава сега всички знания, събрани от поколенията. Но дори тя се учи постоянно. Понеже тези знания определено са много ценни и важни, но природата се променя, проблемите при пчелите също се променят. Сега имаме нови премеждия и заедно се научаваме как да навигираме през тях.Дж (на български): Аз ще говоря от друга гледна точка. На английски маѝ ще е по-добре.Б.Д: Добре.Дж (превод от английски): Както казах по-рано, животът - всичко в живота - е наш учител. Учиш уроците си: как да бъдеш добър в професията, как да бъдеш щастлив в живота… Ивсеки урок те води стъпка напред. Това, което наистина обичаш да правиш в живота, научаваш чрез опита. В същото време, друго, което научаваш е как да не се доверяваш, или как да не се съмняваш в себе си, или как да не се чувстваш виновен, или нещастен, или ядосан – това са все уроци, които научаваш от живота. Така едно и също нещо може за един човек да бъде урок за израстване, а за друг - урок как да се затвори в себе си и да изпитва отрицателни емоции. Наистина е важно как тълкуваш резултатите от уроците, които животът ти дава на всяка крачка. Кои уроци избираш да приемеш, да им позволиш да ти помогнат да израснеш в посоката, в която искаш да вървиш в живота си. Защо наблягам на това ли? Аз много се интересувам от личностно развитие и как то може да бъде направлявано (т.н. коучинг). Моят чичо ми помогна да израстна в много области, например в пчеларството, в недвижимите имоти, как да изградя увереност в себе си, как да открия какво обичам да правя и да бъда щастлива, правейки го. Защото аз бях отгледана така, че да угаждам на хората и да поставям това, което те искат от мен над това, което аз искам за себе си. Така че трябваше всъщност да преоткрия какво иска да прави Джен, тоест аз самата. И това е едно постоянно преоткриване, но сега то произлиза от позицията на себеизследване, а преди произлизаше от позицията на себеомраза. Казвам всичко това за онези от вас, които не са правили подобно нещо. Горещо ви препоръчвам да откриете някаква програма за личностно развитие. Ето защо аз реших да стана учител и взех диплома по невролингвистика, която изучава взаимоотношенията между езика и главния мозък – как посредством езика да изчистваш ума си от отрицателни модели и да ги заменяш с модели и стратегии, които всъщност да работят за теб, да ти помагат да постигаш това, което искаш в живота си. От значение е всяко малко нещо в живота ти, всеки дори кратък разговор, всяко уж незначително деѝствие и взаимодействие, всичко, което чуваш и наблюдаваш. Да те насочи кога и на какво да обърнеш специално внимание, какъв модел на мислене да избереш – това е ролята на Учителя. Но в крайна сметка ти приемаш цялата тази информация и решаваш как искаш това познание да работи за теб.М: От гледна точка на коучинг, Джен прави магия общо взето с всички хора край нея. Тя е и мой учител. Като цяло, тя прилага този подход - как да преодоляваш мисловни препятствия и как да изкореняваш неползотворни начини на действие - почти към всичко, с което се занимава. Някак си отвътре й идва. Дори спрямо нашите служители. Например, когато в процеса на работа започнем да забелязваме някои неефективности или пропуски, най-лесното е да ги игнорираме, или просто да даваме на съответните хора такива задачи, които да изключват възможността за подобни пропуски.Но подходът на Джен е напълно различен. Тя иска да помогне на хората как да преодолеят нещата, които ги спъват. Така е и впо отношение на нашите нашите служители, в професионален план. Но обикновено тези неща имат ефект не само в професионален план, но и в целия ни живот. И като цяло, така Джен създава доста различна перспектива за всички хора около нея.Дж: Мерси. Когато създадохме нашата компания, първото нещо, за което говорихме относно наемането хора беше: на първо място те трябва да бъдат наши фенове, и после наши служители. Те вече трябва да са ни фенове, защото ако са част от нашия продукт, нашата компания, нашата визия и нас самите, ще бъде лесно да работим с тях. Второ, ние ще трябва да превърнем нашия бизнес в място, което дава възможност на хората да живеят невероятен живот на и извън работното място. И накрая, искаме да представим тази култура на други български бизнеси, защото виждаш резултата по-често в Щатите, отколкото в България. Със сигурност не го виждаш тук. Например, нашите служители не бяха виждали подобно работно място никъде другаде в България. А не би трябвало да е така, защото когато имаш щастливи служителите, които получават това, което искат в живота си, те могат да допринесат много за твоята компания. БЪЛГАРИЯ ПОТЪВАЩ КОРАБ ЛИ Е?М: Краткият отговор е: „Според нас, не!“Дж: Всяко едно място си има плюсовете и минусите, както вече говорихме за правенето на бизнес в България. Това се отнася за всичко в живота. Ние толкова свикваме с въздуха, който дишаме та забравяме, че е въздух. Така, чак когато отидеш на някое друго място осъзнаваш какви са плюсовете и минусите на мястото. Наистина зависи от перспективата ти, защото ако винаги преследваш нещо, знаеш ли какво е то?Хората изкарват повече пари в Щатите. Отиваш там и осъзнаваш: „Да, изкарваш много пари, но също така нямаш пенсионен план, нещата са скъпи и хората задлъжняват в една култура на консуматори. И тогава осъзнаваш: „Не е това, което си мислех. Липсва ми близостта с хората“. Важното тук е не да съдиш това или онова място, тази или онази полза, а да намериш мястото, където наистина се чувстваш в хармония със себе си и твоята ценностна система. Ако това са парите, отиди там, където можеш да направиш много пари. Ако е чувството да бъдеш част от някаква общност, избери място където да се чувстваш част от общност. Избери място, където си най-щастлив. Потъващ кораб е само, ако я наричаш така. М: Всичко зависи от контекста. Когато контекстът е, че България за нищо не става и няма никакви перспективи - даже ми е трудно да си го представя, но доста често го чувам - то това е реалността за хората, които мислят по такъв начин. Който ги казва тези неща, това е тяхната реалност и съответно за тях няма да има перспективи. А доста от хората, които са в България, имат тази гледна точка. Но нашата гледна точка е друга. Съответно, нашата реалност е друга. Според мен това е въпрос на избор. България може да е потъващ кораб, ако ние решим така, но може да бъде и бяло платно, пълно с възможности, където да поставим каквото ние решим. Аз избирам втория вариант и продължавам да виждам перспективите в България. И какво мога аз да направя? Понеже, когато кажеш, че България е потъващ кораб, вече няма отговорност; ти не можеш да го спасиш този кораб и единственият ти избор е да го напуснеш. Но когато перспективата ти е друга, тогава започваш да предприемаш действия, които биха довели до някакви промени. Дори да не са в мащабен план, ще доведат до промени в твоя живот.Дж: Още нещо, Богдане, което искам да добавя е това: Чуваш от някои хора, че България е потъващ кораб, но после разбираш, че ако се върнеш в България, можеш да повлияеш, можеш да промениш толкова много неща, ако работиш тук и не се върнеш обратно в чужбина. Това ще ти донесе голямо чувство на удовлетворение и задоволство. И после, вместо да вземаш присърце доводите срещу това, което искаш да правиш, и да им позволиш да те обезкуражават, ти вземаш решението си да се преместиш в България. Това е, което ние правим. Чухме същите неща, когато дойдохме тук. Една от моите приятелки, която имаше бизнес в България, ми каза: „Джен, много си наивна, трябва да имаш бюджет за подкупи.“ А аз й казах: „Не, няма да давам подкупи.“ Работата е там, че трябва да намериш принципни хора и да следваш техния пример. Кой е дошъл тук, кое е започнал собствен бизнес и е успял? Ей, има изключения от правилото за даване на подкупи. „Старбъкс“ е в тази страна. А „Старбъкс“ е една от тези компании, които имат високи морални ценности. Как са успели в България, как мога да им подражавам? Кои са другите бизнеси, който продават първокласни хранителни продукти… Казват ти „Никой няма да купи мед на цената, която предлагате. Баба продава за същите пари цял килограм мед“, нали? Добре, но как тогава другите първокласни хранителни марки се справят в България? Ние следваме образеца на изключенията - искаме да бъдем като тях. И вие може да го приложите това в живота си.М: Мисля, че потенциалът за растеж тук е доста по-голям, не в мащаб, а… как да го кажа... Като цяло, има много неща, които тук все още ги няма или тепърва започват. Споменах за това малко по-рано. От тази гледна точка, тук има много възможности. Докато в Щатите има изобилие от хора, които се опитват да направят същото като теб, да речем някаква изобретателна идея, и конкуренцията е много по-голяма, а и ти трябва много по-голям бюджет да реализираш каквото и да е било в мащаб. Докато, въпреки всички административни и какви ли не други спънки в България, от тук е дори много по-лесно да продаваш услуги или продукти в Щатите. Пък и България разполага с много ценни ресурси, меда например. Сега получаваме запитвания от цял свят – Азия, Западна Европа, дори съседни държави на България. Като цяло, качеството на нашия мед е на много високо ниво, което се цени по целия свят, но пък не се оценява финансово. Това е едно от нещата, които също искаме да променим - българският мед да не се изнася в контейнъри, или пък да се пакетира с етикет на чужди търговски вериги, където и да било, дали в Германия, дали в Щатите... „white labeling“, както се казва. Искаме българският мед да се изнася с български етикет, като продукт на България, и съответно неговото високо качество да се свързва с нашата страна. Не искаме той да се смесва по търговските вериги с друг, от по-ниско качество, мед, та всичко да е някак си осреднено и по-лесно продаваемо. Ние искаме нашия по-качествен мед да се продава сам по себе си. И медът е само един от многото примери. Наскоро разбрах, че България е един от водещите производители на лавандула. И всички знаят за розите - България и Турция са най-големите износители на розово масло. Трюфели, шафран… Толкова много висококачествени продукти има страната, а също и потенциал за мащабно производтсво. Това се отнася и за човешките ресурси. Инженери например. България има много качествени кадри, на които им трябва само малко насока към пазар, където да реализират свойте възможности и да ги доразвият.ЗА СТРАХАМ: Един от най-големите ми страхове е всъщност от пчелите, понеже в ранна възраст развих много сериозна алергия към тях. Реално, пчела не ме е жилила откакто бях на дванайсет години. И през ум не ми минаваше, че ще правя нещо свързано с пчели. Дори когато посещавах родителите ми на село, на пчелина, чуствах се някак зле, изпитвах страх. Но когато идеята за този бизнес се зароди и почна да расте реално, реших да се преборя с този страх. И сега работя с пчелите. И ми е едно такова спокойно, когато съм сред тях. Е, опакован в нещо като скафандър, но някак си жуженето на пчелите ме успокоява, докато преди ме изпълваше не само със страх, ами с истински ужас. А сега те ми действат като медитация.Дж: Аз имам един бизнес страх и един личен страх. Мога ли да споделя и двата?Б.Д: Разбира се.Дж: Добре. Моят бизнес страх: Напоследък виждаме много от нашите приятели да затварят бизнеса си. В България е пълно със собственици на малък бизнес и един от страховете ми е какво ще се случи с тях, а и с нас също. Защото честно казано не мисля, че нещата ще се върнат към нормалното отпреди пандемията. Много малки бизнеси не са подготвени да търпят непрестанни удари - заплахи от затваряне, непрекъснато нови правила, на кого е позволено да купува и на кого не… А ако трябва да се прави международна търговия – спънки, ограничения, забавяния... Нямам решение за това. А то е свързано и с личните ми страхове. Ще започна с това, че ние се опитваме, доколкото е възможно, да сътрудничим и да помагаме на други бизнеси като нас. Ние трябва да се обединим в една общност. Това е единственият начин на спасение, който виждам. Например, за Коледа можем да предложим празнична кошница, която да съдържа само български занаятчийски продукти. А за тези от вас, които ни слушат от чужбина, ще дам <a target="_blank" href="https://bghoney.co/">нашия уебсайт</a>. От него може да си поръчате една от тези кошници, която ще бъде лично доставена от нас до ваши близки и приятели в Пловдив, или пък изпратена навсякъде в България. Ние, собствениците на малък бизнес тук, винаги намираме начини да си помагаме взаимно. Моят личен страх е, че няма да мога да се ангажирам да помогна на всички хора, на които знам, че мога да помогна, ако се посветя на това да бъда най-големия учител или най-големия създател на общности, или най-големия вдъхновяващ оратор, или каквото и да било. Виждам в хората тук толкова голям потенциал, но и силно чувство на неувереност, на несигурност, особено през последните две години. А е толкова важно да имаш емоционална устойчивост, да имаш критично мислене. Но тези умения не се преподават нито в училищата, нито в повечето семейства. Най-големият ми личен страх е именно това - как да постигна, да си осигуря възможността да помогна на възможно най-много хора.ЗА СВРЪХСИЛАТАДж: Бих казала, че това, което неизменно е било моя свръхсила, е да се сприятелявам с хората навсякъде, където отида. Просто ми идва някак си отвътре, а и обичам да създавам общности, без значение от какво съм се интересувала в дадения момент. Когато се интересувах от недвижими имоти - тогава бях само на 24 години, - създадох най-големия търговски инвестиционен клуб за недвижими имоти в Силициевата долина. Не защото бях експерт, не защото имах широка мрежа от връзки или тъй нанатък, а просто защото усещах, че това е нещо, от което хората имат нужда, а и аз самата исках да науча. Знаех как да регистрирам клуба в платформата meetup и как да поканя експерти да се присъединят. Тогава за първи път осъзнах, че мога да изграждам общности, без да имам нужда от друго, освен от силно желание да го осъществя. Когато се преместихме в Пловдив, в града вече имаше една общност от износители с над пет хиляди члена. Сега аз съм нейн администратор. По време на ковид пандемията ние непрекъснато провеждахме социално дистанцирани сбирки и играехме хоро. Купихме кълбо прежда, бяло-червена като за мартеница, навръзвахме я на възли през около два метра и така играехме хоро пред пощата, веселяхме се. Една от най-големите причини да се чувствам като у дома си в Пловдив е заради тази общност.М: Моята свръхсила е много проста. Нямам никакви граници или задръжки относно това, което казвам, че е възможно. Тоест, наумя ли си нещо - правя го.Дж: Да, това е вярно.М: Аз самият ги нямам тези задръжки, но много често чувам от други хора „О, това не може да стане, това е невъзможно.“ Така обаче ти сам себе си спираш. И нищо не предприемаш. Докато моят светоглед е, че всичко е възможно, единствено се изисква време, усилия или средства. А веднъж реша ли къде искам да се фокусирам, какво искам да правя – няма спиране. Да споделя България със света чрез меда. Да изградя фирма, която да предпазва софтуерни продукти в цял свят и наистина да издигна нивото на това как се създава и пуска един софтуер. Като цяло, това са интересите ми понастояще, където съм се фокусирал сега. Но да речем след година-две може да е нещо напълно различно. И знам, че като си го поставя за цел, ще го постигна. Може би опира до постоянство. Постоянство и увереност. Но да, същественото е, че за мен няма план Б или С, а единствено това, което съм казал, че ще бъде.Дж: Аз бях план А.КАКЪВ СЪВЕТ ЩЕ НИ ДАДЕТЕ?БД: Това е чудесно, защото чувам, че доста малко хора плануват да се върнат и останат в България. И тази тема е част от последния въпрос от тази наша среща. Те казват: „Нашият план Б е да се върнем в Америка. Искаме само да видим как е“. На мен това ми звучи сякаш си ни тук, ни там. Не си ангажиран 110% да бъдеш в България и да направиш така, че нещата да се променят за добро . Вие какво мислите?М: По принцип, резултатите зависят от това колко си „законен“ в намеренията и начинанията си. Какво бихме посъветвали такива хора? Според нас, най-важното е да намериш място, където да се чувстваш у дома си. Това може би е България за някои от вас. Или там, където сте понастоящем. Или може би е някое напълно различно място, което още не сте открили. Но когато откриеш своето „у дома,“ ти знаеш, че си го открил.Дж: Трябва да откриете по скалата от 1 до 10 кои са най-важните неща за вас. Направете проучване на самите себе си. Открийте каква е вашата ценностна система. Дали търсите място, където да се разхождате. Или място, където да имате лична свобода. Или място, където можете лесно да развиете бизнес. Или да направите много пари. Или където транспортът е добър... В зависимост от това какви са вашите топ десет качества на място за живеене, проучете и оценете дали България ги притежава, или пък е по-добре в Щатите, или там, откъдето сте или където мислите да отидете. А след като откриете кои са най-важните неща за вас, поразпитайте хора, които живеят там. Вие, които мислите да се местите в България, в Пловдив, може да говорите директно с мен и с Митко. Но веднъж решили, ангажирайте изцяло с това, направете го план А. Защото ако планът ви звучи примерно така: „Ще си направя план да се преместя в България, но също ще си имам и план за различните начини как да се измъкна, в случай, че искам да се върна обратно“ и вече сте планували различните начини да се върнете в САЩ – това е саботиращ план. Ако попитате някой „Какви са ти бизнес плановете?“, а той отговори „Възнамерявам да създам този удивителен продукт, но има и някои други неща, които също мисля да направя, в случай че се проваля с него,“ бихте ли инвестирали в тази компания? А тук не става дума за компания, а за живота ви.БД: Толкова добре казано, толкова добре казано. Благодаря ви. Всеки може да отиде на <a target="_blank" href="https://bghoney.co/">bghoney.co </a>и да научат повече за вас, да си купят мед, да получат доставка на мед в България. Нещо друго, което бихте искали да споделите като заключение?Дж: Да. В края на нашите видео материали ние казваме: „Винаги помни да бъдеш себе си“.ЗАВРЪЩАНЕ се подкрепя изцяло от читателите тук. Направете си свободен абонамент или сменете абонамента си на платен. Get full access to ЗАВРЪЩАНЕ с Богдан Дарев at <a href="https://www.zavrashtane.com/subscribe?utm_medium=podcast&utm_campaign=CTA_4">www.zavrashtane.com/subscribe</a>

9 total episodes available

Deep-dive analytics for ЗАВРЪЩАНЕ към корена

Frequently asked questions

Have a different question and can't find the answer you're looking for? Reach out to our support team by sending us an email and we'll get back to you as soon as we can.

What is ЗАВРЪЩАНЕ към корена?: Свободен бюлетин за приключенията на кинорежисьора, хората с които се среща и всичко което го вълнува за България и света. <a href="https://bdarev.substack.com?utm_medium=podcast">bdarev.substack.com</a>
How often does this podcast release new episodes?: This podcast updates daily.
Where can I listen to this podcast?: This podcast is available on 4 platforms including Apple Podcasts, Spotify, and more. You can also use the RSS feed directly.
Does this podcast accept guests?: Yes, this podcast regularly features guests.

Legal Disclaimer

Pod Engine is not affiliated with, endorsed by, or officially connected with any of the podcasts displayed on this platform. We operate independently as a podcast discovery and analytics service.

All podcast artwork, thumbnails, and content displayed on this page are the property of their respective owners and are protected by applicable copyright laws. This includes, but is not limited to, podcast cover art, episode artwork, show descriptions, episode titles, transcripts, audio snippets, and any other content originating from the podcast creators or their licensors.

We display this content under fair use principles and/or implied license for the purpose of podcast discovery, information, and commentary. We make no claim of ownership over any podcast content, artwork, or related materials shown on this platform. All trademarks, service marks, and trade names are the property of their respective owners.

While we strive to ensure all content usage is properly authorized, if you are a rights holder and believe your content is being used inappropriately or without proper authorization, please contact us immediately at hey@podengine.ai for prompt review and appropriate action, which may include content removal or proper attribution.

By accessing and using this platform, you acknowledge and agree to respect all applicable copyright laws and intellectual property rights of content owners. Any unauthorized reproduction, distribution, or commercial use of the content displayed on this platform is strictly prohibited.