ЗАВРЪЩАНЕ към корена

About ЗАВРЪЩАНЕ към корена

Свободен бюлетин за приключенията на кинорежисьора, хората с които се среща и всичко което го вълнува за България и света. bdarev.substack.com (https://bdarev.substack.com?utm_medium=podcast)

Publisher

Богдан Дарев

Category

arts · society & culture

Language

en

Explicit

No

First episode

21 Sept 2021

Latest episode

9 Apr 2022

Latest episodes

9 episodes in the feed.

1. 

   9 Apr 2022

   Нещо вълшебно

   Премиерата на подкаста “Завръщане” се състоя през зимата на 2021-ва. Гости ни бяха Андрон Степной, от българско потекло в Молдова, и Димитър Йорданов, който само на седем месеца пътува от България за САЩ с родителите си. И двамата говорят български, но беше по-лесно разговорът ни да протече на английски. Текстът по-долу е в превод на български. Мисля, че се опитваш да ме върнеш по-назад към моите корени и аз наистина оценявам това, защото колкото повече се връщам назад към тях, толкова повече си спомням как да подредя липсващите части от пъзъла на това кой съм аз наистина. И колкото повече части сглобявам, толкова по-ясна става картината и по-завършен се чувствам аз самият. - Димитър Йорданов “Свръхсила” е толкова митична дума, нещо вълшебно. Може много да се спекулира с нея. Според мен, това са емоциите. Те са най-важното нещо за мен, когато става дума за свръхсила. Да бъдеш приятел с емоциите си. И мисля, че чрез тях, в моя случай, намерих думата “свръхсила”. - Андрон Степной Димитър Йорданов и Андрон Степной ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ Богдан Дарев (БД): Името на подкаста е “Завръщане”, което е преведено на английски като “Returning”. Идеята е, че ние всички отиваме на едно пътуване и всички започваме от определено място и се връщаме в нашата общност, нашето общество. Това, което искам от двама ви е да се върнете обратно към онзи момент, когато имахте обикновен живот. Живот, който може би всеки е очаквал от вас да живеете, а после нещо се е случило. Не задължително война или друго подобно, но нещо се е случило, което внезапно ви е изтръгнало от вашия обикновен живот и вие сте се отправили на едно напълно ново и неочаквано пътуване. Андрон Степной (АС): Аз се занимавам с музика от малък. Свирех на кларинет, свирех на китара и пеех почти докато навърших 17 години. След това започнах училище в Молдова, специалност „Международни отношения“, но после, когато се преместих в Щатите на 21 годишна възраст, започнах да се занимавам с музика отново. Работех в планината в Колорадо и внезапно осъзнах, че отделям твърде много време на парите, нещо, което е само материално; осъзнах, че някаква част от мен липсва. Имах нужда да променя нещо, исках да променя енергията си. Взех китарата и започнах да пиша песни. И така, докато живеех в Колорадо последните две години, започнах да пиша песни, да свиря пред публика почти всеки ден. И когато се преместих в Сиатъл вече имах достатъчно музика за цял албум. В Сиатъл реших да не работя прекалено много, само три-четири дни в седмицата. И така беше през следващите три години - свирех, композирах и работех странично, докато не постъпих в Консерваторията. Там станах по-сериозен. Започнах да свиря през цялото време и от 2014-та насам почти не съм спирал да развивам таланта си в оперната музика. Дотогава беше предимно рок-енд-рол и някои други жанрове. Но класическата музика надделя. Димитър Йорданов (ДЙ): Това е голяма тема. Ти използва думата „изтръгнало“ и буквално така стана с мен. Аз свирех музика от дете. Първо избрах китарата, после минах на класическо пиано, но го правех само за удоволствие . Беше ми много интересно да си прекарвам времето така. Другите деца играеха навън през лятото, а аз свирех, опитвах се да разуча Шопен. Но после завърших гимназия, всички мои приятели отидоха в колеж, и аз се почувствах някак си изоставен – исках да бъда част от света, да се присъединя към връстниците си. Щом те всички отиваха в колеж, значи и аз трябваше да направя същото. После обаче се размислих и си казах: „Какво е това, което е творческо, но в същото време е и стабилно, нещо, в което има ред?“ Така че избрах да следвам архитектура. Една година учих архитектура в UW (Университета на щата Вашингтон в Сиатъл). И това е наистина смешна история. Последния ден трябваше да представя курсовата си работа, за да завърша годината. Беше готова, но не можах да принтирам фаѝла, така че отидох в офиса на FedEx, извън района на университета, но и техният принтер не работеше.Три часа прекарах в безуспешни опити да принтирам курсовата си работа на различни места и все не се получаваше. Не знам дали не го приех като някакъв знак, но аз просто бях… търпението ми... просто свърши. Стоях на тротоара пред университета, чаках следващия офис с принтери да отвори, защото бяха в нещо като обедна почивка. Но преди да отворят, аз просто си тръгнах. Тръгнах си и никога повече не се върнах на училище. Оставих си там на тротоара раницата и всичко. Наричам го „най-тихия нервен срив,“ който съм имал някога. Ето как напуснах училище. От този момент нататък имах различни работи, както Андрей каза, три-четири дни седмично, полагах усилия да се фокусирам върху музиката. Просто имах работа колкото да оцелея, да мога да си купя музикални инструменти и разни неща. Миналата година предприех последната решителна стъпка. Някъде през януари реших, че не мога да правя нещата наполовина, а трябва да се отдам 100 процента на тази кариера, за да потръгне. Знаех дълбоко в сърцето си, че ако искам да успея, трябва да се потопя 100 процента. Така и направих миналата година. За щастие, все още съм тук, жив съм, имам подслон и храна. Карам седмица за седмица и основната ми цел е да споделя това, което вярвам със сърцето си, това, което мисля, че е специално и божествено и че мой дълг на този свят е да го споделя с хората, с вас. Така че това правя сега, посветих се на таланта и смятам че служа на музиката и на хората. ЗА УЧИТЕЛИТЕ НИ БД: Трябва да е имало ментори, учители, било то във физическа форма или като вътрешен глас, или пък природата... Кои са вашите ментори, вдъхновили вашата история, или оставили ярък спомен във вас? За кого и какво се сещате? АС: Аз мисля че бях голям късметлия да живея в планината и така започнах да усещам природата, тя беше като мой приятел. Бях късметлия, че имах и приятели там, с които все още поддържаме приятелство. И въпреки, че живеем в различни щати, все още се подкрепяме. Мисля, че е много ценно да имаш приятели, които всъщност могат да те вдъхновят. За мен те са като диаманти, ценни са. Надявам се да мога да направя същото за тези хора. Така че, общо взето, в моя случай това са хора. БД: Обичам този формат на срещата ни. Невероятно е. Искаше ми се да го направя така и ето, че отговорите, които получавам, са удивителни. Приятели! Не ми беше хрумвало, че и приятелите могат да бъдат ментори. Толкова е хубаво! Напълно съм съгласен с теб колко важно е хората да се събират и подкрепят. Благодаря ти! ДЙ: Да, отговорите на Андрей ме накараха да се замисля. Почти щях да се измъкна с отговор „всичко“, но ще се опитам да бъда малко по-конкретен. Това беше хубав отговор, хареса ми. Трябва да кажа, че за мен всичко започна с майка ми – да я гледам как свири на пиано и пее. Знаете как е когато някой се занимава с музика - предпочитания към определени жанрове и стилове, различни нива на опитност и тъѝ нататък. В свиренето на майка ми обаче имаше нещо, което ми направи дълбоко впечатление. А именно, колко много обичаше маѝка ми да свири, как влагаше цялото си сърце във всяка малка нота. Kогато се учех да свиря на пиано - сам се учех, маѝка ме беше като Рик Рубин на класическото пиано - тя минаваше покрай мен покрай мен и ми казваше: „Димитре, не забравяй за микротоновете. Всяка нота е значима.“ Трябва да кажа, че майка ми оказа голямо влияние върху начина, по който развих интерес към музиката – как я слушам, как я свиря, как подхождам към нея. Е, всички ние тук сме творци и знаем какво е да се съмняваш в себе си, да се питаш дали си достатъчно добър, дали това е правилното нещо за теб, дали да го преследваш като кариера. Всичко това ти минава през главата. Затова мисля, че е важно не да си заобиколен от хора, които те ласкаят, а от хора, които те окуражават и вдъхновяват. Ето защо следващият човек, когото трябва да спомена, е моят приятел Леон, с който направихме телевизионното предаване “Дневници на добротата”. Понякога, точно когато се чувствах обезкуражен, изневиделица получавах имейли от него, в които ми казваше „Ти си гениален, приятелю, светът се нуждае от музиката ти, никога не се предавай“, ей такива неща. Леон е отдаден на добротата и на подкрепата към хората. И така, това наистина ми помогна по моя път, бих казал, че за мен той беше голям ментор на доверието. Той беше много важен. Чувствах, че някой ме вижда и чува. Той наистина разбираше музиката ми и я обичаше. Трябва да спомена и моите фенове - хората, които ми пишеха да ми кажат, че моята музика е била важна за тях, как им е помогнала по техния път. Има разбира се и други хора, които са повлияли моето музикално развитие и от които съм научил толкова много. А също и хора, които майка ми е наблюдавала и ми е говорила за това как те се отнасят към изкуството и как му служат. Всички те ме вдъхновяват. ЗА СТРАХА БД: Имало ли е момент в живота ви, когато сте се изправили срещу най-големите си страхове? Когато в известен смисъл сте „умрели“ за себе си и сте се възродили от пепелта в едно друго „аз“. ДЙ: Честно казано, не знам колко откровен да бъда и колко надълбоко да стигна. Мисля си… Връщам се отново към идеята за момента на доверието. Интересно е, защото моят най-голям страх в живота се промени. Докато растях - дете от България, което се опитва да асимилира чуждата култура, да се нагоди, да бъде като връстниците си, - моят най-голям страх беше да не бъда изоставен. Най-големият ми страх беше да се окажа недостатъчен, да не бъда част от света – да живея сякаш извън него, без никога да бъда приет. Този страх ме преследваше през цялото ми детство. Ето защо накрая се записах в университета - само и само да не бъда изоставен. Искам да сменя темата по средата на отговора на този въпрос и да ти кажа, Богдане, че съм ти много признателен за усилията, които полагаш да ме върнеш към българските ми корени. Понякога се чувствам... Знаеш ли, аз все още готвя българска храна, говоря езика... Мисля, че се опитваш да ме върнеш по-назад към моите корени и аз наистина оценявам това, защото колкото повече се връщам назад към тях, толкова повече си спомням как да подредя липсващите части от пъзъла на това кой съм аз наистина. И колкото повече части сглобявам, толкова по-ясна става картината и по-завършен се чувствам аз самият. Дори в моя подход към музиката. Обратно към отговора ми на твоя въпрос: Моят страх от това да не бъда изоставен в друга част на света се промени. Сънувах един сън. Беше преди няколко години. По това време имах наистина сигурна, хубава работа, на пълен работен ден. Беше страхотна работа, която обичах. Но ето, че сънувах този сън. Бях старец, каращ 80-те, и сякаш бях на смъртния си одър. Не беше нещо супер мрачно, бях имал хубав живот. Бях на смъртния си одър, децата ми бяха там, внуците ми също. Но аз плачех и се усещаше дълбока тъга в този сън. Наистина го усещах това чувство. И децата и внуците ми ме попитаха: „Какво има?“ А аз просто не можех да спра да плача, за да им обясня. Когато се събудих и си мислех за съня, сякаш усещах, че това чувство на тъга го е имало през целия ми живот, докато съм си мислел, че тоѝ е безкраен и че винаги ще мога да споделя моя дар по-късно. Сякаш първо трябва да се усъвършенствам, да усъвършенствам пианото, гласа си… и че има време да споделя таланта си по-късно, да се отдам изцяло на музика по-късно. И това бе неистина тъжно. Най-големият ми страх стана, че остарявам. И че ще остарея без никога да се опитам да покажа и да споделя таланта си. Защото ме беше страх, защото исках стабилност и комфорт… И ето, животът ми си минава, а аз не успях да споделя това нещо - усещането, че притежавам талант. Това стана най-големия ми страх. Направих някои промени, промених си приоритетите и, както казах преди, напуснах работата си. Предимно заради това усещане, но също и още няколко знака, които срещнах по пътя си. И чувствам, че сега вече не действам подтикван от този страх. Той ми помогна да променя приоритетите си, но сега действам подтикван не от страх, а от любов. Вълнувам се от предизвикателствата, не се страхувам от тях. Вълнувам се от тях, защото ги приемам с любов. АС: Както Димитър спомена, да бъдеш имигрант и изобщо да не познаваш страната, да се опиташ да я разбереш - бих казал, че това си е голямо предизвикателство. Със сигурност, всеки поел по пътя на емигрантството се сблъсква с определени страхове. Що се отнася до мен - може би не само като имигрант, но мисля, че и докато растях, - аз винаги се поставях в нещо като кутия, за да се предпазя от средата, в която бях. Но често усещах как се блъскам вътре в тази кутия. И като растях, моята съпротива също растеше, съпротивата да се впиша в рамките на определен вид общество. И така беше до моментa, в който почувствах, че трябва да приема таланта си, идеята да бъда изпълнител. Защото през всичките тези години се занимавах с музика, но отхвърлях това, че имам силата и таланта да го правя. Първо трябваше да приема този факт, преди да се освободя от страховете си и да добия кураж. Да се изстръгна от тази кутия беше най-големият ми страх, защото човек винаги се сравнява с хората около себе си, със средата, в която е. Става ти ясно, че почти никой не те разбира освен хората, които се занимават с изкуство, или тези, които се занимават с по-нетрадиционни творчески дейности. Мисля, че страхът си отива веднъж почнеш ли да практикуваш, а и увереността също нараства. Затова смятам, че е изключително важно да имаш ментори и приятели. ЗА СВРЪХСИЛАТА БД: Може ли да споделите кои са вашите свръхсили, които притежавате и какво ще върнете във вашата общност, какво искате да дадете на света. АС:  “Свръхсила” е толкова митична дума, нещо вълшебно. С възможност за много тълкувания. За мен това са чувствата. Смятам, че няма по-голяма свръхсила от това да бъдеш приятел с чувствата си, да ги разбираш и владееш, да се вслушваш и да се учиш от тях. БД: Чудесен отговор. И отново неочакван. Именно такива отговори се надявах да получа като представих темата за свръхсилата в този подкаст. Непрекъснато бомбардирани от еднотипните представи на Холивуд за свръхсили, ние често губим доверие в собствените си възприятия и забравяме какво огромно разнообразие се крие в това понятие. Аз също съм убеден, че музиката е свръхсила и изцяло споделям мнението на Андрон за това колко е важно да владееш чъвствата си и да бъдеш техен приятел. Наистина, свръхсилата може да приема наѝ-разнообразни форми и да се проявява по наѝ-пазлични начини. Благодарен съм на Андрон, че ни го напомни. А ти какво ще кажеш, Митко? ДЙ: Мисля, че това беше прекрасен отговор. Да управляваш  чувствата си, да успееш да разбереш, че те наистина имат значение… Напълно се присъединявам към мнението на Андрон. Защото, когато започнеш да се учиш как да обръщаш внимание на чувствата си това ти помага да си изградиш един вид лична философия за живота. Преди години нахвърлих на лист хартия няколко бележки за нещата, които ме правят това, което съм, в какво вярвам, какво означава животът за мен. Аз всъщност слушах един подкаст, където ни съветваха да го правим. Помислих си, че е чудесна идея да си измислиш нещо, което да усещаш като твоя лична философия, като твое твърдение за мисията ти в живота и после да вземаш решения въз основа на него. Хареса ми и отговорът на Андрон. Аз също мисля, че е нещо като свръхсила да се научим как да управляваме чувствата си и да им осигурим място за изява. По този начин можеш буквално да рестартираш мозъка си така, че да ти помага да преминаваш през добри и лоши моменти. Мисля, че наистина е въздействащо. Друго нещо, за което си мисля, е Чудото. Харесвам думата “чудо”, макар да не съм мислил много-много за значението ѝ. Предполагам, че когато избрах това да бъде името на албума ми, съм го възприемал като още една свръхсила. Лично за мен най-голямата свръхсила е умението да запазим в сърцето си и никога да не губим онова детско любопитство към света и усещането за магия, за чудо. Да ги подхранваме, винаги да се стараем да ги пазим живи, защото като възрастни се превръщаме в практични и цинични хора. Да си практичен е хубаво нещо, но само ако си се научил да пазиш живо в себе си детското любопитство за магията и чудото на света. Съхраняването на тази жива детска енергия е свръхсила, защото те кара да си спомняш… Стотици пъти бих могъл да сядам на пианото и да си казвам „Напиши сега една песен, която ще звучи добре и ще ти изкара много пари“. Нищо обаче няма да се получи, ако не съм изпълнен с онова мое детско любопитство и очакване на чудо, с които сядах на пианото като малък - сякаш целият свят е широко отворен пред мен, изпълнен с магия. Само тогава се раждат добрите песни. Ето защо мисля, че това е моята свръхсила. ЗАВРЪЩАНЕ се подкрепя изцяло от читателите тук. Направете си свободен абонамент или сменете абонамента си на платен. Get full access to ЗАВРЪЩАНЕ с Богдан Дарев at www.zavrashtane.com/subscribe (https://www.zavrashtane.com/subscribe?utm_medium=podcast&utm_campaign=CTA_4)

2. 

   19 Dec 2021

   Всичко започва вкъщи

   „Всичко започва вкъщи, а пък малкият човек показва това, което е научил вкъщи, в училището.“ - Мария Слушайте или прочетете текста на последния ни подкаст с Мария, учител и графичен дизайнер, и Кармин, каратистка и художничка. „Аз не разбирам, как България може да е потъващ кораб, защото България е нашата държава, която ми е любима!“ - Кармин (9) ЗАВРЪЩАНЕ се подкрепя изцяло от читателите тук. Направете си свободен или платен абонамент за бъдещи епизоди. Мария и Кармин Всички интервюта са минимално редактирани за по-голяма яснота. Богдан Дарев: Идеята на Завръщане е да покажем на зрителите една България, за която те не знаят, която аз дълбоко вярвам, че е там и така да улесним тяхното решение да се завърнат. Защото аз се срещам със страшно много хора - млади, хора на моите години, хора с новородени деца, които искат да се завърнат. КОГА СЕ ЗАВЪРНА? Мария: Аз заминах 2001 година и се прибрах 2011. Живях в Дания, Холандия, Кипър и Испания. Бях подтикната от това, да търся по-добър живот и по силното настояване на семейството ми, за да може да се случват нещата по-лесно в битов план. Родителите ми много настояваха, а аз нямах интерес да ходя където и да е било. Те ме накараха да опитам нещо ново - пуснаха детето си да опознае света. Започвайки да пътувам из света, в един период аз не исках да се връщам изобщо в България. Предполагам всеки човек минава през такъв период, когато се среща с различния начин на живот в много държави, коренно различен от този в България. Възможностите и нещата чрез които може да се развиваш се случват по различен начин. Това е понякога доста опияняващо и те кара да живееш на тази вълна. Дори е имало периоди, когато изобщо не съм се сещала за България. Само че корена, дълбоко забит в сърцето, винаги е там и тегли. И както ме теглеше мен, така тегли и всеки българин по света. В онези моменти, когато в полунощ слушаш химна по Канал 1; или гледаш „Нощни птици“; или си чул някоя  народна песен, която баба ти я е пяла, когато си бил малък или е свързана с друг спомен, особено около празниците - този корен дърпа и боли.  В тези моменти забравяш за света, в който живееш и единственото нещо, за което си мислиш е България. Сега, когато съм тук това нещо го няма -  на мястото си съм. Чувствала съм се добре на много места по света - аз съм била много щастлива, реализирана, имала съм всякакви възможности, приятели, но това вътрешно усещане в сърцето го има само тук. БД: Разбирам че, 10 години си била в чужбина. М: 10, да! БД: И това обогатяване, след 10 години в чужбина, го прилагаш в работата си. М: Да. Най-хубавото нещо, което ми се случи е, че успях да се запозная с много и най-различни хора, в четири различни държави и още повече хора от света. Успях да се сблъскам с най-различни култури, хора с различни интереси, различни религии, възприятия, начин на живот и това много ми помага в работата с деца и със собственото ми дете. Когато човек се отвори толкова много, единственото нещо, които той може да даде от себе си е да обогати още повече малките човеци около него. БД: Разкажи ми малко за твоята система на обучение на децата, защото зная, че е различна. Когато говорихме, ти ми каза, че децата идват без обувки, няма чинове. Разкажи ни малко за твоя подход. И преди да ти дам думата искам да кажа, че навлизаме в едно ново време, което всички виждаме ясно. Всеки трябва да вземе юздите на новото време и да осъзнаем, че сега имаме уникалната възможност да преструктурираме системите, които не работят. Лично аз вярвам, че образователната система не работи - традиционната образователна система. И за това, изключително се радвам на това, което ти правиш и знам, че много други българи в момента, в България го правят. М: Всъщност това, което тук правим е това децата да учат така, както на тях им е удобно без физически да бъдат ограничавани. В интернета всеки е попадал на разни статии за иновативни методи и най-вече случващи се в Скандинавските държави, където няма ограничения и всеки учи както му е удобно - легнал, седнал, върху колело в класната стая. Това което аз забелязвам, че строгото ограничаване спира другия процес, който трябва да се случи в сърцето и в ума. Този процес, който трябва да се случи в сърцето, е малкия човек да изпитва голяма любов към това, което прави. Но противопоставяйки се на това нещо, той не изпитва такава любов. А другото нещо, което се отпечатва в мозъка и оставя в знанията му е затруднено вследствие на тревожните мисли, които детето изпитва, когато постоянно някой му вика да спре, да не прави това или онова. Това нещо го забелязахме, когато във второто ни Ателие имахме две стаи от които едната беше с чинове и дъска като класна стая, а другата с диван и килим. Никой не влизаше в първата стая, а всички деца сядаха на възглавничките на пода във втората. Оказа се, че това по никакъв начин не пречи на заниманията, които получават или на целия обучителен процес. Децата учеха ефективно и тогава махнахме чиновете и столовете и спряхме да практикуваме такова учене. Не на всеки му се нрави този метод. Има хора, които са традиционно ориентирани и това, което те предпочитат е обучителната стая да изглежда академично и да се преподава строго, тихо…при нас не е така. БД: Знам, да. Не е така, защото и аз бях учител три години в Сиатъл. За моя радост в такова училище, където направихме същото - махнах всички чинове и се нареждахме в кръг на столовете и аз сядах, в самият кръг, и така бях част от децата. Видях ефекта при деца на годините на Кармин (9), който имаше и за който ти говориш. Ще се радваме да продължим този разговор повече и повече особено, когато се осъществи нашата детска книжка Плетко и Плетка (https://www.bogdandarev.com/knigi/pletko-i-pletka). Искаме да обиколим българските училища в България, Европа и защо не САЩ, и да говорим точно за този тип обучение. Кармин, а ти как се чувстваш в една такава класна стая на майка ти. Кармин: В класната стая в училище не ми харесва толкова много, защото трябва да седим на чиновете, а те не са като възглавниците меки и понякога ни омръзва. По-хубаво е да седим на земята в каквато поза искаме. На чина се седи стандартно, а не както ние искаме и се схващаме и затова е много по-хубаво да седим на земята. ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ М: Когато живеех в чужбина, както казах,  аз бях реализиран дизайнер, който работеше добре с голяма фирма. Когато се прибрах в България нещата не бяха такива с живота тук и трябваше да започнем отначало, всичко от нулата. В такъв момент си зависим от помощта на семейството си, Кармин беше бебе, всъщност родих тук и имах нужда от подкрепата на близките и приятелите ми. Когато тя стана на чтри-пет години, започна този път с преодоляване на този страх - дали ще се справим само двете сами, дали ще успеем. Всъщност, вече живеем по този начин и за пореден път си казах на себе си, че страховете са само в нашите умове и те нямат нищо общо с реалността. Ако някой ни слуша и се страхува от нещо - просто го направете. К: Моя живот го смятам хем като нормален и обикновен, хем като живот с приключения и изненади. ЗА УЧИТЕЛИТЕ НИ К: Нашата госпожа - класната, тя винаги ни вдъхновява, и ни учи добре. Това е един човек за мен, който е много добър. Но, мен много ме вдъхновява и майка ми. Тя е винаги до мен; винаги ме учи на нови неща; винаги прави всичко за мен; и винаги се опитва да направи добро. БД: Кои са някои от уроците, които научаваш от твоята майка? К: Повечето неща - всичко. БД: А кой те записа на карате? К: Аз. Сама се записах. М: Един от най-важните учители в моя живот с казва г-н Стойчев. После разбрах, че сме и роднини с него. Той е от града. Когато бях в четвърти клас учех в паралелка с английски език. Той забеляза, че рисувам и беше много впечaтлен от мен. До тогава никой не бе обръщал внимание на творческата ми същност. И аз и семейството ми се впечaтлихме. Така те взеха решение да ме подкрепят и ме преместиха в клас, където се изучава изобразително изкуство. Това промени целия ми живот. Другият такъв човек, който промени живота ми е моята майка, която два пъти промени моята съдба към по-добро. Тя запали тази искра към изкуството в мен и отново, по нейно настояване, продължих да уча в художествена гимназия. Ако не бяха майка ми и този учител, животът ми нямаше да се случи по този начин, този път, сега. БД: Това, което чувам е че вниманието, което един учител може да отдели в класната стая е най-ценното, което може да направи за децата. М: Да. Личното отношение най-много променя съдбата на човек. Този мой учител, който така промени живота ми…той не знае, че така ми го е променил. И много често хората, които променят животите не си дават сметка за това. Не всички учители, които съм имала са били с такъв положителен заряд в моя живот, дори обратното за определен период от време. Важното е най-вече в първите години, децата да се срещат с добро обучение. След 11-12 годишна възраст, дори по-малки, но да кажем 11-12 годишна възраст могат да се самообучават. И в такъв свят живеем - информацията ни заобикаля, има библиотеки, онлайн, видеотеки с всякакви уроци и много лесен достъп до тях. Но, първите години, когато е необходимо да се създаде навика, да се даде искрата на любовта е важно децата да попаднат на такъв човек, който не стои и не говори без да слуша. Все още това се практикува, не само в България, а и на други места. На децата не им е позволено да се изразяват. Не си изказват емоциите и много от тях не ги познават и не могат да се справят с тях, затрудняват се. Част от проблема в България (не навсякъде) е свързан с многото документи, които учителите трябва да обработват към часовете и обучителният процес  - протоколи, декларации и т.н. Често учителите нямат време за децата, гонейки и притиснати от срокове за това или онова свързано с документи. Това време, съвсем спокойно, може да се използва за спояване с децата и за време, когато да се обърне внимание на различните таланти. Случвало ми се да чувам изказвания, че не са успели да пречупят това дете. Абсурдно е в днешно време да пречупваш някого, особено таланта на едно дете. ЗАВРЪЩАНЕ се подкрепя изцяло от читателите тук. Направете си свободен или платен абонамент за бъдещи Това, което забелязвам, е че емоционално развити деца и децата с таланти на възраст между 5 и 7 години много рядко биват разпознавани като такива. Когато учителите в тази възраст не успят да осъзнаят, че детето има талант, който иска да излезе и да се реализира става въпросното пречупване и тази голяма грешка. БД: Благодаря ти за тези прекрасни думи, което ме навежда на мисълта за огромния брой деца, които са в една класна стая - между 25 и 30 деца. М: Около 26-28 деца. БД: Нещо, което трябва да се промени. Как може един учител да работи с 26 деца? Аз работех с 10 деца и в края на деня бах изтощен. Видях колко енергия се изисква от един учител, за да присъства в класната стая и да развие талантите на децата, с които работи. За щастие имах тази възможност да го направя там, където работех и видях какво се случва с децата, когато им се предостави възможността да се изразяват свободно. Би ли казала, че това е нашата роля като родители - да предоставим на децата тези възможности, вместо да им казваме какво да бъдат. М: Да, абсолютно. И е много важно в момента, в който човек реши да стане родител да е наясно с това нещо и да го осъзнава. Много хора, имайки предвид, че съдбата на всеки човек е различна, стават родители без да са готови и да осъзнават тези неща. После прехвърлят тази отговорност върху учителите - в детската градина, в началното училище, е гимназията… Но, това е нещо, което предимно трябва да започне вътре в семейството, а училището да работи заедно със семесйтвото. Много често тези две неща се разграничават и аз лично не съм съгласна. Всичко започва вкъщи, а пък малкият човек показва това, което е научил вкъщи, в училището. Не е обратното. БД: „Всичко започва вкъщи, а пък малкият човек показва това, което е научил вкъщи, в училището. Не е обратното.“ - това са думи, които ще запомня. Благодаря ти за тази много ценна гледна точка. Би ли казала, че това се случва поради икономически причини, понеже и двамата родители трябва да работят, да изхранват семейството и сме влезли в такава система. М: За жалост е така. Родителите няма време за децата, работят и дори не в същия град или държава. Все по-често се случва децата да прекарат време с един от родителите във видео разговори или пък родителите се прибират късно и излизат рано и няма емоционално общуване. Това е една празнота, която няма как да се запълни. Динамиката на света, в който живеем в момента е така. Жалко, но такъв е живота. БД: Търсим и нямаме отговори в Завръщане, колко и да ни се иска. Каним нашите зрители да се свържат с нас и да започнем като българи заедно да мислим за това, каква трансформация е нужна и какви стъпки може да се предприемат. Зная, че ателиетата, които създаваш са извън образователната система. М: Извън - да, не бих работила в учебната система. БД: А, защо не би работила? М: Не съм съгласна и не одобрявам начина, по които се случва учебният процес. Той трябва да бъде насочен към децата, а не те да му се подчиняват. БД: „Учебният  процес трябва да бъде насочен към децата, а не те да му се подчиняват.“ - чудесно! М: Това, което ти каза - аз седях между тях в кръга. Точно така, учителя е част от групата, а не я командва. С всички уговорки за подрастващите и необходимостта от това, да им се дават насоки. Според мен, децата трябва да те възприемат (учителя) като част от групата, защото тогава ти се доверяват и учат. Това доказва ефективността на този тип обучение. БД: Което забелязах в моята практика като учител е точно това - доверието още в първите няколко месеца. Когато децата имат доверието към учителя, тогава няма проблем с правенето на домашната… М: Да БД: …и няма проблем с обучението. Тази връзка между учител и дете е изключително важна. ЗА СТРАХА К: Аз най-голям страх нямам. Ако човек има страх трябва да си го преживее. Ако го е страх от високо - да лети със самолет; ако го е страх да плува в океан или море, да отиде и да плува. БД: Много философски отговор. Мария, би ли добавила нещо към отговора на дъщеря ти? М: Като родител се опитва да й показвам, че когато човек иска нещо, той може да го постигне. Страховете, както казах по-рано, са само в нашите глави и много често те нямат нищо общо с реалността. И тогава, когато човек се осмели да направи каквото и да е било, вижда, че мислите му за това са били големи, а реално това, което се случва след като извърши действието не е толкова страшно, дори напротив. Това се опитвам да я науча. В различни ситуации в живота я подкрепям, за да преодолява тези етапи, точно по този начин. Б: Ти казваш, че колкото по-дълго оставяме страха да бъде в нашите мисли и въображение, той става все по-голям и по-голям. М: Така му даваш сила - да. БЪЛГАРИЯ ПОТЪВАЩ КОРАБ ЛИ? БД: В социалните мрежи много хора се изразяват, че България е потъващ кораб. Та ние тук задаваме този въпрос - България потъващ кораб ли е? К: Аз не разбирам, как България може да е потъващ кораб, защото България е нашата държава, която ми е любима! М: България не е потъващ кораб! Когато започнах да живея извън България, срещайки новите култури, хора, възможности…в един момент няма как, ти се сливаш с този начин на живот, дори те заслепява. Забравяш, понякога забравяш и за да се адаптираме по-добре, да се впишем по-добре, за да постигнеш по-лесно нещата към които се целиш - да те наемат на работа, примерно. В едни такива моменти е много лесно да махнеш с ръка и да каже „Абе, българия е потъващ кораб“, когато не искаш да се сещаш и живееш така и всичко ти е окей. Но, когато човек се върне тук и види света по-друг начин, и ако си дадеш шанс да приемеш твоя живот като урок, който да приложиш тук, нещата имат различна гледна точка. Смесвайки двата свята е малко трудно, докато човек се отърси от предишния. Това са такива преходни моменти, които за всеки са свързани с различни неща. Има хора, които им е лесно. Не мисля, че е потъващ кораб. БД: Много хубаво се изрази, когато ти си потънал в ежедневието си в чужбина и където и да е, трудно да изплуваш или да се гмурнеш по-дълбоко, ...и докато не си в България, да се изказваш по този начин. М: Когато си далеч има дистанция. Понякога хората не се чуват с близките си с месеци и някак си забравяш - за къщата, за уличката, за дървото там в края на уличката, забравяш дори усмивките на близките и на приятелите си. Другия живот, реалността в която се намираш…ти си на 100% в нея и в тази динамика, често може да го подхвърлиш без да се замислиш. За мен България не е потъващ кораб, защото когато човек дойде тук да живее с всичкия опит и познания от живота, където и да е било по света, е много ценно. В момента тук има много големи фирми, които се развиват и млади хора, които работят на високи заплати. Не мисля, че може да се каже, че е лесмно. Трудно е, различно е. В света - западна Европа, Америка има различен строй - начина по който е построен живота като цяло - взаимоотношение, социална политика, всичко, което ти се случва в живота. Хората като цяло ги интересуват практичните неща и най-вече в битов план - това трябва да ми е така, така и така. Тук нещата са по различен начин, но те са различни във всяка държава. Ако човек не е готов да се върне или се страхува да се върне може да го отрича. Но, когато си 100% сигурен и вярваш в себе си и знаеш, че искаш да го направиш, поставяш си цели и започваш да ги развиваш в един живот от нулата. БД: Както Кармин се изрази, ако се страхуваш да се завърнеш в България, отиваш и виждаш как е... Кажи ми с няколко думи за детската книжка - каза нещо много ценно за емоционалната интелигентност, за която е важно в момента да се говори и която липсва в образователната система. М: Още в началото, когато почнахме да четем, първото нещо, което ни докосна в твоите разкази са чувствата, за които се говори в тях. Имайки предвид работата си с деца и многото деца с най-различни съдби, които идват при нас, решихме да направим няколко работилници. Оказа се, че децата се припознават с тези герои и сравняват емоциите си с тях понеже са свързани със съкровени чувства. Неща, които те не са споделяли - казахме, че родителите са заети в този динамичен живот и понякога няма време. Тази книжка се оказа невероятно помагало по тази тема свързана с емоциите и децата започват да споделят, освобождават от себе си емоции и се чувстват свързани с тези герои. След време казват - да като Плетка и Петко от книжката, спомнят си и се сравняват с тях. БД: Много се радвам и знам, че „Плетко и Плетка“ са голям хит, но „Семчо“, приказката за Семчо…ти ми сподели, че децата са засадили страховете си. М: По време на тази работилница, ние прочетохме първо приказката и след това всяко едно дете разказа за собствените си страхове. Всички присъстващи деца се познаваха добре. Изненадата беше, че едно от децата, което е на 8 години осъзна и разказа, защо изпитва своя страх.  После говорих с родителите и ги попитах, дали знаят, защото страха на това дете е голям и то го демонстрира често, навсякъде и всички знаят. Това ми беше най-интересно, как тази приказка с тази история за Семчо даде повод ние да стигне до там, от където всичко е започнало. ЗА СВРЪХСИЛАТА БД: Това толкова ме радва, защото сега ще говорим за свръхсилата. Аз съм осъзнал, че моята свръхсила е да пиша и да снимам кино. Но, когато ние съберем нашите свръхсили заедно, както вие четете приказките. И и ето какъв прекрасен кръг - не това е спирала, защото не е затворено - приказката бъде прочетена, детето се отключва, говори за най-големите си страхове, ти като учител чуваш детето, отиваш при родителите и обръщаш внимание на това, което детето е споделило и от там вече, родителите могат да поемат разговора. М: Както често се случва. БД: Е, това е наистина ми пълни душата и сърцето. Кармин, можеш ли да ни покажеш някои от твоите рисунки, твоят свръхсила. Разкажи ми за тази картина? Картини 1 и 2 К: Един ден ми се рисуваше и ги нарисувах. БД: Били казала Кармин, че това е твоята свръхсила - да рисуваш. К: Моите свръхсили са да тренирам карате и да рисувам. БД: Мария, разкажи ми за твоята свръхсила. М: Аз рисувам емоционално. Разказвах емоциите си, защото не знаех как да ги изразявам, чрез изкуството. Това е моята свръхсила - да показвам всичко отвътре навън, чрез изкуството. Картина 3 К: Ето я „Плетко и Плетка.“ БД: Това ще бъде и корицата на книгата. Ти каза, че сега особено е много трудно в България, в това ново време в което живеем. КАКЪВ СЪВЕТ ЩЕ НИ ДАДЕТЕ? М: То не само в България, а и навсякъде по света е трудно. Първо ще разкажа една смешка свързан с живота в България и за това колко се плаща - едни познати, които живеят в Европа им се искаше да се върнат преди години. Майката бе отишла на интервю за работа и й бяха казали 400 лева, а тя попитала: На ден ли? Сега няма такива заплати, но разликата в заплащането и стандарта на живот е голяма и човек трябва да забрави това, което е било там, за да живее леко тук. Не трябва да ги сравянва. БД:  Това е съвета, който даваш на хората, които искат да се завърнат - да не сравняват това, как е в Америка или някъде другаде, а да отидат в България, и да видят как може да се приспособят без да се правят сравнения. М: Повечето хора, които се връщат отвън имат достатъчно опит, за да развият собствен бизнес и да са достатъчно полезни със знанията си и така няма да тръгнат съвсем от нулата. Убедена съм в това нещо. Другото, което е, когато си живял и си работил едно нещо дълго време някъде и си се специализирал в тази професия и пак може да си намериш добре платена работа, защото кадри се търся, а добри кадри се търсят още повече. Това, което в България се отчита е липсата на добри кадри, защото много хора заминаха. Общо взето всеки, който може да прави нещо качествено е някъде и не е като да няма работа - няма работа, ако не искаш.  Има какво да се прави. БД: И трябва да си повярваме. М: И трябва да си повярваш и да обичаш това, което правиш. БД: Ние поканихме зрителите в Завръщане да направят малки дарения като коледен подарък за вас. Събрали сме една скромна сума от $210, която ще ви преведем от екипа на Завръщане и от нашите зрители като скромен жест с идеята, че искаме да ви подкрепяме за това; оценяваме това,  което правите, и ти, и Кармин. М и К: Много мило. Благодарим на всички, които са оставили дарение. Много мило. БД: Имате ли нещо, което искате да кажете за край. М: Наближават едни много светли празници. Искам да пожелая на всички българи по света - паричката от питката, клечката от питката и бобчето от питката. Това да се падне на членовете от семейството, а пък всичко, което ви се иска да ви се случи, да го кажете с молитва, когато месите този хубав хляб, който да го раздадете в къщата с много любов на семействата си. И едно пожелание за светла, щастлива и здрава нова година на всички. Бъдете здрави и смели, не се страхувайте, защото всичко от което ние имаме нужда е много любов. К: И никога не се отказвайте от нещата, които искате да постигнете. М: От Самоков, България много любов на всички българи по света. Ако ви се плаче - поплачете си и след това се усмихнете на всички хора, които ви обичат. ЗАВРЪЩАНЕ се подкрепя изцяло от читателите тук. Направете си свободен абонамент или сменете абонамента си на платен. Get full access to ЗАВРЪЩАНЕ с Богдан Дарев at www.zavrashtane.com/subscribe (https://www.zavrashtane.com/subscribe?utm_medium=podcast&utm_campaign=CTA_4)

3. 

   11 Dec 2021

   България потъващ кораб ли е?

   Бодри. Весели. Готови за подвизи. Започваме с краткия отговор на Митко, предприемач, завърнал се в България. България потъващ кораб ли е? Митко: Краткият отговор е: „Според нас, не!“ Митко е женен за американката Джен. Двамата са бизнес партньори в Bulgarian Honey Co. Джен открива близостта между хората не къде, а в България. (Прочетете целия разговор тук с превод на български или слушайте аудиото на подкаста на български и английски.) С Митко и Джен се запознах след премиерата на филма ми ТАМ в Сан Франциско. Част от мен скрито се надява, че филмът поне малко е утвърдил намерението им да се завърнат. Филмът може да се гледа свободно тук (https://rumble.com/vqehsy-there-.html). Лятото на 2020-та Митко ми писа, че с Джен са се завърнали. От това негово писмо започна приятелството ни! Митко и Джен ме вдъхновяват непрестано. Вярвам, че и вие ще останете дълбоко вдъхновени! Богдан Дарев Абонирайте се, за да получите бъдещи публикации. Хората изкарват повече пари в Щатите. Отиваш там и осъзнаваш: „Да, изкарваш много пари, но също така нямаш пенсионен план, нещата са скъпи и хората задлъжняват в една култура на консуматори. И тогава осъзнаваш: „Не е това, което си мислех. Липсва ми близостта с хората“. - Джен Митко и Джен Всички интервюта са минимално редактирани за по-голяма яснота. Джен (на български): Аз съм Джен и съм родена в САЩ. Ходихме до България преди две години и много обичам тази страна. Преди да съм пчелар, пчеларка, работих в инвестиции в имоти в Щатите. Какво друго? (към Митко) Митко: Мисля, че това е достатъчно. Дж: Добре. М: Аз съм Митко. Артистичният псевдоним ми е „Алергичният пчелар“, понеже се занимавам с пчели, а съм алергичен към тях. Аз живеех в района на Сан Франсиско, The Bay Area както го наричаме, горе-долу в продължение на седем години. Преди две години, както Джен спомена, решихме да се преместим в България – аз да се завърна, а тя да се премести. Оттогава започнахме нашия бизнес, който отива към историята за „Най-ценният сватбен подарък“. В семейството ми традицията на пчеларството започнала преди повече от 100 години, от 101-а да бъда точен, когато на сватбата на прабаба ми младата двойка получила кошер. Един пчелин, не един пчелин, а едно пчелно семейство, един кошер. Оттам семейството ми е започнало да се занимава с пчеларство, като този поминък е предаван от поколение на поколение до нашата сватба, когато родителите ми ни подариха не един кошер, а целия пчелин. И оттам на нас ни дойдоха много идеи как можем да допринесем за развитието на България и да споделим България със света - чрез превъзходния ни български мед. И тази идея, общо взето, така постави началото на нашето завръщане. ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ Дж (на български): Да, аз много обичам, че всички са много близо – магазините, комшиите. Всичко и всички ги чувствам много близо и животът е по-… не знам, по-пълен. Усеща се по-изпълнен, защото аз се чувствам много по-свързана тук. Преди, в САЩ животът ми беше само работа. Винаги бях много заета и нямах много време да се забавлявам, за хоби, за приятели. А тук, в България, ми е много по-лесно не само да работя, но да комбинирам различни интереси. М: Ами обикновеният живот за мен беше, когато бях дете може би. Такъв вид живот мога да свържа с детството – когато някак си няма отговорности, всичко е по-леко и с не толкова голямо предадено значение. Докато в необикновения живот, дори от тийнейджърските ми години,  започнаха да се случват неща и събития, които реално аз съм ги създавал покрай себе си. Когато различни възможности ми се появяват, аз винаги… не се замислям. Като видя възможност, скачам в нея и се възползвам от нея. Една такава възможност беше дори заминаването ми в Щатите. Спечелих зелена карта от лотарията. И първата ми мисъл беше какво ще правя там, аз не познавам никой. Имах някакви планове нали, къде ще ходя... Тогава тъкмо завършвах бакалавърската ми степен и си планувах къде ще уча магистърска. Но общо взето реших да оставя всички планове и предишни идеи настрани и просто да се възползвам от възможността. И изобщо не съжалявам. Та може би това е една от първите по-ключови стъпки, която поех, която ми преобърна живота и ме отвори към много неща. Начинът на живот в Щатите ми даде много ценни перспективи и много важен професионален опит. Реално, аз завърших „Компютърни системи и технологии“ като програмист в България. И ето, че се озовах в Силициевата долина – по-добро място от това за мен нямаше. И този ми опит сега ми позволява да развивам бизнес и да създавам работни места в България, да създавам възможности за други хора. БД: Което е ключово и това ме навежда на една мисъл. Тук имам приятелка, която е от Ел Салвадор. И те искат да се завърнат в Ел Салвадор. Говорехме си с нея и тя каза: „Ние не се връщаме в Ел Салвадор да живеем там, а се връщаме да преобразим страната“. И моето чувство е, че точно това правим и ние, които сме избрали, избираме, и тепърва ще изберем да се завърнем в България. Често чувам, че ние като имигранти трябва да се завърнем и просто да си продължим живота като преди. Но ако се завърнем с тази мисъл, ние едва ли не се поставяме в ситуация да бъдем дълбоко разочаровани. Чувам от вас, че вие сте се завърнали с мисъл да трансформирате начина на бизнес в България. Ние сме имали разговори с теб и ти си ми казвал: „Богдане, отнема ми десет пъти по-дълго да мина през цялата бюрокрация“, но вие продължавате да работите според законите, според човешките отношения в България. Може ли да ни разкажеш малко за твоя опит с бизнес в България? ЗА БИЗНЕСА В БЪЛГАРИЯ М: Определено. От гледна точка на административни пропуски и бюрокращина - те са едни от минусите. Но пък плюсовете са, че има твърде голямо поле за развитие. Сега започват да навлизат в България доста нови концепции, технологии, начини да се прави бизнес. И те идват общо взето от хора, които са пътували, видели са как нещата се случват по света и са видели възможност как могат да принесат наученото в България. До голяма степен каквото правим и ние. Като цяло, има такава една вълна на развитие, според мен, от която ние сме част. И в много случаи, понеже всичко е толкова малко и локално, реално ние познаваме, само след две години, почти всички собственици на бизнеси в Пловдив, където живеем. В такава среда много лесно стават колаборации, докато примерно при мащабите на САЩ малко трудно е да кажеш, че познаваш едикакъв си процент от собствениците на бизнес в страната, или дори в един щат. Нещо друго, Джен, от гледна точка на бизнеса в България? Дж (на български): Всичко е по-бавно. Б.Д: Как се нагаждаш към това? Как приемаш тази бавност? Дж (на български): Има минуси, но и много плюсове. Тук имаме  много повече създадени връзки. Изграждаме връзки и се сприятеляваме с хората от агенцията по храните и с различните агенции, с които трябва да работим. Прекарваме приятно времето с тях, за да ни запомнят и да мислят за нас позитивно, за да искат да ни помагат в бъдеще. Относно нашите клиенти, например, ние доставяме лично на всеки наш клиент на територията на Пловдив. Културата тук набляга на личния контакт и ние се възползваме от това колкото можем. ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ Дж (на български): Животът е моя учител. M: Учителите са навсякъде, да. Ние и двамата имаме такава нагласа, че от абсолютно всеки наш опит или действие научаваме по нещо. Няма такова нещо като грешки или грешен опит. Типичен пример за това е първият ни износ за Щатите. Реално го реализирахме като изпратихме палета с мед до един бизнес там. Не към магазин или търговска верига, а просто към конкретен бизнес, който използва нашия мед като подарък за своите клиенти, като „знак на признателност към клиента“. Та този износ беше сравнително добър, като печалба от самата сделка, а и научихме много уроци за това как се прави износ – през какви нива трябва да минеш, какви документи се изискват, а също и колко изключително важно е да имаш опитен човек, знаещ и доверен. Доверен митнически представител, понеже от тях зависи целият процес. Стоката може да се придвижи само за няколко дни, или пък, както в нашия случай, да стои на склад в Сан Франсиско за месец и половина и таксата ти за склада да надхвърли печалбата. Но дори тази ситуация възприемам като урок, за който си платихме таксата и научихме, че процесът е доста сложен. И че в бъдеще или ще ползваме контрагенти, които знаят как да навигират този процес, или пък ние ще делегираме много време да проучим всички неща, които могат да се объркат, преди да вземем тази стъпка. Други учители: за мен много важен учител в сферата на пчеларството е майка ми, понеже тя ни предава сега всички знания, събрани от поколенията. Но дори тя се учи постоянно. Понеже тези знания определено са много ценни и важни, но природата се променя, проблемите при пчелите също се променят. Сега имаме нови премеждия и заедно се научаваме как да навигираме през тях. Дж (на български): Аз ще говоря от друга гледна точка. На английски маѝ ще е по-добре. Б.Д: Добре. Дж (превод от английски): Както казах по-рано, животът - всичко в живота - е наш учител. Учиш уроците си: как да бъдеш добър в професията, как да бъдеш щастлив в живота… Ивсеки урок те води стъпка напред. Това, което наистина обичаш да правиш в живота, научаваш чрез опита. В същото време, друго, което научаваш е как да не се доверяваш, или как да не се съмняваш в себе си, или как да не се чувстваш виновен, или нещастен, или ядосан – това са все уроци, които научаваш от живота. Така едно и също нещо може за един човек да бъде урок за израстване, а за друг - урок как да се затвори в себе си и да изпитва отрицателни емоции. Наистина е важно как тълкуваш резултатите от уроците, които животът ти дава на всяка крачка. Кои уроци избираш да приемеш, да им позволиш да ти помогнат да израснеш в посоката, в която искаш да вървиш в живота си. Защо наблягам на това ли? Аз много се интересувам от личностно развитие и как то може да бъде направлявано (т.н. коучинг). Моят чичо ми помогна да израстна в много области, например в пчеларството, в недвижимите имоти, как да изградя увереност в себе си, как да открия какво обичам да правя и да бъда щастлива, правейки го. Защото аз бях отгледана така, че да угаждам на хората и да поставям това, което те искат от мен над това, което аз искам за себе си. Така че трябваше всъщност да преоткрия какво иска да прави Джен, тоест аз самата. И това е едно постоянно преоткриване, но сега то произлиза от позицията на себеизследване, а преди произлизаше от позицията на себеомраза. Казвам всичко това за онези от вас, които не са правили подобно нещо. Горещо ви препоръчвам да откриете някаква програма за личностно развитие. Ето защо аз реших да стана учител и взех диплома по невролингвистика, която изучава взаимоотношенията между езика и главния мозък – как посредством езика да изчистваш ума си от отрицателни модели и да ги заменяш с модели и стратегии, които всъщност да работят за теб, да ти помагат да постигаш това, което искаш в живота си. От значение е всяко малко нещо в живота ти, всеки дори кратък разговор, всяко уж незначително деѝствие и взаимодействие, всичко, което чуваш и наблюдаваш. Да те насочи кога и на какво да обърнеш специално внимание, какъв модел на мислене да избереш – това е ролята на Учителя. Но в крайна сметка ти приемаш цялата тази информация и решаваш как искаш това познание да работи за теб. М: От гледна точка на коучинг, Джен прави магия общо взето с всички хора край нея. Тя е и мой учител. Като цяло, тя прилага този подход - как да  преодоляваш мисловни препятствия и как да изкореняваш неползотворни начини на действие - почти към всичко, с което се занимава. Някак си отвътре й идва. Дори спрямо нашите служители. Например, когато в процеса на работа започнем да забелязваме някои неефективности или пропуски, най-лесното е да ги игнорираме, или просто да даваме на съответните хора такива задачи, които да изключват възможността за подобни пропуски. Но подходът на Джен е напълно различен. Тя иска да помогне на хората как да преодолеят нещата, които ги спъват. Така е и впо отношение на нашите нашите служители, в професионален план. Но обикновено тези неща имат ефект не само в професионален план, но и в целия ни живот. И като цяло, така Джен създава доста различна перспектива за всички хора около нея. Дж: Мерси. Когато създадохме нашата компания, първото нещо, за което говорихме относно наемането хора беше: на първо място те трябва да бъдат наши фенове, и после наши служители. Те вече трябва да са ни фенове, защото ако са част от нашия продукт, нашата компания, нашата визия и нас самите, ще бъде лесно да работим с тях. Второ, ние ще трябва да превърнем нашия бизнес в място, което дава възможност на хората да живеят невероятен живот на и извън работното място. И накрая, искаме да представим тази култура на други български бизнеси, защото виждаш резултата по-често в Щатите, отколкото в България. Със сигурност не го виждаш тук. Например, нашите служители не бяха виждали подобно работно място никъде другаде в България. А не би трябвало да е така, защото когато имаш щастливи служителите, които получават това, което искат в живота си, те могат да допринесат много за твоята компания. БЪЛГАРИЯ ПОТЪВАЩ КОРАБ ЛИ Е? М: Краткият отговор е: „Според нас, не!“ Дж: Всяко едно място си има плюсовете и минусите, както вече говорихме за правенето на бизнес в България. Това се отнася за всичко в живота. Ние толкова свикваме с въздуха, който дишаме та забравяме, че е въздух. Така, чак когато отидеш на някое друго място осъзнаваш какви са плюсовете и минусите на мястото. Наистина зависи от перспективата ти, защото ако винаги преследваш нещо,  знаеш ли какво е то? Хората изкарват повече пари в Щатите. Отиваш там и осъзнаваш: „Да, изкарваш много пари, но също така нямаш пенсионен план, нещата са скъпи и хората задлъжняват в една култура на консуматори. И тогава осъзнаваш: „Не е това, което си мислех. Липсва ми близостта с хората“. Важното тук е не да съдиш това или онова място, тази или онази полза, а да намериш мястото, където наистина се чувстваш в хармония със себе си и твоята ценностна система. Ако това са парите, отиди там, където можеш да направиш много пари. Ако е чувството да бъдеш част от някаква общност, избери място където да се чувстваш част от общност. Избери място, където си най-щастлив. Потъващ кораб е само, ако я наричаш така. М: Всичко зависи от контекста. Когато контекстът е, че България за нищо не става и няма никакви перспективи - даже ми е трудно да си го представя, но доста често го чувам - то това е реалността за хората, които мислят по такъв начин. Който ги казва тези неща, това е тяхната реалност и съответно за тях няма да има перспективи. А доста от хората, които са в България, имат тази гледна точка. Но нашата гледна точка е друга. Съответно, нашата реалност е друга. Според мен това е въпрос на избор. България може да е потъващ кораб, ако ние решим така, но може да бъде и бяло платно, пълно с възможности, където да поставим каквото ние решим. Аз избирам втория вариант и продължавам да виждам перспективите в България. И какво мога аз да направя? Понеже, когато кажеш, че България е потъващ кораб, вече няма отговорност; ти не можеш да го спасиш този кораб и единственият ти избор е да го напуснеш. Но когато перспективата ти е друга, тогава започваш да предприемаш действия, които биха довели до някакви промени. Дори да не са в мащабен план, ще доведат до промени в твоя живот. Дж: Още нещо, Богдане, което искам да добавя е това: Чуваш от някои хора, че България е потъващ кораб, но после разбираш, че ако се върнеш в България, можеш да повлияеш, можеш да промениш толкова много неща, ако работиш тук и не се върнеш обратно в чужбина. Това ще ти донесе голямо чувство на удовлетворение и задоволство. И после, вместо да вземаш присърце доводите срещу това, което искаш да правиш, и да им позволиш да те обезкуражават, ти вземаш решението си да се преместиш в България. Това е, което ние правим. Чухме същите неща, когато дойдохме тук. Една от моите приятелки, която имаше бизнес в България, ми каза: „Джен, много си наивна, трябва да имаш бюджет за подкупи.“ А аз й казах: „Не, няма да давам подкупи.“ Работата е там, че трябва да намериш принципни хора и да следваш техния пример. Кой е дошъл тук, кое е започнал собствен бизнес и е успял? Ей, има изключения от правилото за даване на подкупи. „Старбъкс“ е в тази страна. А „Старбъкс“ е една от тези компании, които имат високи морални ценности. Как са успели в България, как мога да им подражавам? Кои са другите бизнеси, който продават първокласни хранителни продукти… Казват ти „Никой няма да купи мед на цената, която предлагате. Баба продава за същите пари цял килограм мед“, нали? Добре, но как тогава другите първокласни хранителни марки се справят в България? Ние следваме образеца на изключенията - искаме да бъдем като тях. И вие може да го приложите това в живота си. М: Мисля, че потенциалът за растеж тук е доста по-голям, не в мащаб, а… как да го кажа... Като цяло, има много неща, които тук все още ги няма или тепърва започват. Споменах за това малко по-рано. От тази гледна точка, тук има много възможности. Докато в Щатите има изобилие от хора, които се опитват да направят същото като теб, да речем някаква изобретателна идея, и конкуренцията е много по-голяма, а и ти трябва много по-голям бюджет да реализираш каквото и да е било в мащаб. Докато, въпреки всички административни и какви ли не други спънки в България, от тук е дори много по-лесно да продаваш услуги или продукти в Щатите. Пък и България разполага с много ценни ресурси, меда например. Сега получаваме запитвания от цял свят – Азия, Западна Европа, дори съседни държави на България. Като цяло, качеството на нашия мед е на много високо ниво, което се цени по целия свят, но пък не се оценява финансово. Това е едно от нещата, които също искаме да променим - българският мед да не се изнася в контейнъри, или пък да се пакетира с етикет на чужди търговски вериги, където и да било, дали в Германия, дали в Щатите... „white labeling“, както се казва. Искаме българският мед да се изнася с български етикет, като продукт на България, и съответно неговото високо качество да се свързва с нашата страна. Не искаме той да се смесва по търговските вериги с друг, от по-ниско качество, мед, та всичко да е някак си осреднено и по-лесно продаваемо. Ние искаме нашия по-качествен мед да се продава сам по себе си. И медът е само един от многото примери. Наскоро разбрах, че България е един от водещите производители на лавандула. И всички знаят за розите - България и Турция са най-големите износители на розово масло. Трюфели, шафран… Толкова много висококачествени продукти има страната, а също и потенциал за мащабно производтсво. Това се отнася и за човешките ресурси. Инженери например. България има много качествени кадри, на които им трябва само малко насока към пазар, където да реализират свойте възможности и да ги доразвият. ЗА СТРАХА М: Един от най-големите ми страхове е всъщност от пчелите, понеже в ранна възраст развих много сериозна алергия към тях. Реално, пчела не ме е жилила откакто бях на дванайсет години. И през ум не ми минаваше, че ще правя нещо свързано с пчели. Дори когато посещавах родителите ми на село, на пчелина, чуствах се някак зле, изпитвах страх. Но когато идеята за този бизнес се зароди и почна да расте реално, реших да се преборя с този страх. И сега работя с пчелите. И ми е едно такова спокойно, когато съм сред тях. Е, опакован в нещо като скафандър, но някак си жуженето на пчелите ме успокоява, докато преди ме изпълваше не само със страх, ами с истински ужас. А сега те ми действат като медитация. Дж: Аз имам един бизнес страх и един личен страх. Мога ли да споделя и двата? Б.Д: Разбира се. Дж: Добре. Моят бизнес страх: Напоследък виждаме много от нашите приятели да затварят бизнеса си. В България е пълно със собственици на малък бизнес и един от страховете ми е какво ще се случи с тях, а и с нас също. Защото честно казано не мисля, че нещата ще се върнат към нормалното отпреди пандемията. Много малки бизнеси не са подготвени да търпят непрестанни удари - заплахи от затваряне, непрекъснато нови правила, на кого е позволено да купува и на кого не… А ако трябва да се прави международна търговия – спънки, ограничения, забавяния... Нямам решение за това. А то е свързано и с личните ми страхове. Ще започна с това, че ние се опитваме, доколкото е възможно, да сътрудничим и да помагаме на други бизнеси като нас. Ние трябва да се обединим в една общност. Това е единственият начин на спасение, който виждам. Например, за Коледа можем да предложим празнична кошница, която да съдържа само български занаятчийски продукти. А за тези от вас, които ни слушат от чужбина, ще дам нашия уебсайт (https://bghoney.co/). От него може да си поръчате една от тези кошници, която ще бъде лично доставена от нас до ваши близки и приятели в Пловдив, или пък изпратена навсякъде в България. Ние, собствениците на малък бизнес тук, винаги намираме начини да си помагаме взаимно. Моят личен страх е, че няма да мога да се ангажирам да помогна на всички хора, на които знам, че мога да помогна, ако се посветя на това да бъда най-големия учител или най-големия създател на общности, или най-големия вдъхновяващ оратор, или каквото и да било. Виждам в хората тук толкова голям потенциал, но и силно чувство на неувереност, на несигурност, особено през последните две години. А е толкова важно да имаш емоционална устойчивост, да имаш критично мислене. Но тези умения не се преподават нито в училищата, нито в повечето семейства. Най-големият ми личен страх е именно това - как да постигна, да си осигуря възможността да помогна на възможно най-много хора. ЗА СВРЪХСИЛАТА Дж: Бих казала, че това, което неизменно е било моя свръхсила, е да се сприятелявам с хората навсякъде, където отида. Просто ми идва някак си отвътре, а и обичам да създавам общности, без значение от какво съм се интересувала в дадения момент. Когато се интересувах от недвижими имоти - тогава бях само на 24 години, - създадох най-големия търговски инвестиционен клуб за недвижими имоти в Силициевата долина. Не защото бях експерт, не защото имах широка мрежа от връзки или тъй нанатък, а просто защото усещах, че това е нещо, от което хората имат нужда, а и аз самата исках да науча. Знаех как да регистрирам клуба в платформата meetup и как да поканя експерти да се присъединят. Тогава за първи път осъзнах, че мога да изграждам общности, без да имам нужда от друго, освен от силно желание да го осъществя. Когато се преместихме в Пловдив, в града вече имаше една общност от износители с над пет хиляди члена. Сега аз съм нейн администратор. По време на ковид пандемията ние непрекъснато провеждахме социално дистанцирани сбирки и играехме хоро. Купихме кълбо прежда, бяло-червена като за мартеница, навръзвахме я на възли през около два метра и така играехме хоро пред пощата, веселяхме се. Една от най-големите причини да се чувствам като у дома си в Пловдив е заради тази общност. М: Моята свръхсила е много проста. Нямам никакви граници или задръжки относно това, което казвам, че е възможно. Тоест, наумя ли си нещо - правя го. Дж: Да, това е вярно. М: Аз самият ги нямам тези задръжки, но много често чувам от други хора „О, това не може да стане, това е невъзможно.“ Така обаче ти сам себе си спираш. И нищо не предприемаш. Докато моят светоглед е, че всичко е възможно, единствено се изисква време, усилия или средства. А веднъж реша ли къде искам да се фокусирам, какво искам да правя – няма спиране. Да споделя България със света чрез меда. Да изградя фирма, която да предпазва софтуерни продукти в цял свят и наистина да издигна нивото на това как се създава и пуска един софтуер. Като цяло, това са интересите ми понастояще, където съм се фокусирал сега. Но да речем след година-две може да е нещо напълно различно. И знам, че като си го поставя за цел, ще го постигна. Може би опира до постоянство. Постоянство и увереност. Но да, същественото е, че за мен няма план Б или С, а единствено това, което съм казал, че ще бъде. Дж: Аз бях план А. КАКЪВ СЪВЕТ ЩЕ НИ ДАДЕТЕ? БД: Това е чудесно, защото чувам, че доста малко хора плануват да се върнат и останат в България. И тази тема е част от последния въпрос от тази наша среща. Те казват: „Нашият план Б е да се върнем в Америка. Искаме само да видим как е“. На мен това ми звучи сякаш си ни тук, ни там. Не си ангажиран 110% да бъдеш в България и да направиш така, че нещата да се променят за добро . Вие какво мислите? М: По принцип, резултатите зависят от това колко си „законен“ в намеренията и начинанията си. Какво бихме посъветвали такива хора? Според нас, най-важното е да намериш място, където да се чувстваш у дома си. Това може би е България за някои от вас. Или там, където сте понастоящем. Или може би е някое напълно различно място, което още не сте открили. Но когато откриеш своето „у дома,“ ти знаеш, че си го открил. Дж: Трябва да откриете по скалата от 1 до 10 кои са най-важните неща за вас. Направете проучване на самите себе си. Открийте каква е вашата ценностна система. Дали търсите място, където да се разхождате. Или място, където да имате лична свобода. Или място, където можете лесно да развиете бизнес. Или да направите много пари. Или където транспортът е добър... В зависимост от това какви са вашите топ десет качества на място за живеене, проучете и оценете дали България ги притежава, или пък е по-добре в Щатите, или там, откъдето сте или където мислите да отидете. А след като откриете кои са най-важните неща за вас, поразпитайте хора, които живеят там. Вие, които мислите да се местите в България, в Пловдив, може да говорите директно с мен и с Митко. Но веднъж решили, ангажирайте изцяло с това, направете го план А. Защото ако планът ви звучи примерно така: „Ще си направя план да се преместя в България, но също ще си имам и план за различните начини как да се измъкна, в случай, че искам да се върна обратно“ и вече сте планували различните начини да се върнете в САЩ – това е саботиращ план. Ако попитате някой „Какви са ти бизнес плановете?“, а той отговори „Възнамерявам да създам този удивителен продукт, но има и някои други неща, които също мисля да направя, в случай че се проваля с него,“ бихте ли инвестирали в тази компания? А тук не става дума за компания, а за живота ви. БД:  Толкова добре казано, толкова добре казано. Благодаря ви. Всеки може да отиде на bghoney.co (https://bghoney.co/)и да научат повече за вас, да си купят мед, да получат доставка на мед в България. Нещо друго, което бихте искали да споделите като заключение? Дж: Да. В края на нашите видео материали ние казваме: „Винаги помни да бъдеш себе си“. ЗАВРЪЩАНЕ се подкрепя изцяло от читателите тук. Направете си свободен абонамент или сменете абонамента си на платен. Get full access to ЗАВРЪЩАНЕ с Богдан Дарев at www.zavrashtane.com/subscribe (https://www.zavrashtane.com/subscribe?utm_medium=podcast&utm_campaign=CTA_4)

4. 

   25 Nov 2021

   Свръхсилата като сетивност

   Елица Матева и Димитър Николов ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ Елица Матева: За мен животът никога не е бил обикновен. Винаги съм го усещала сякаш с магически способности. Може би има няколко периода в живота ми, белязали една по-голяма промяна. Първи такъв голям период, голяма промяна за мен, беше когато заминах 18-годишна да уча в чужбина. Попаднах  в университет с деца от цял свят, с ясна мисъл и отговорност за това кои сме и каква е нашата роля като хора на тази земя. Въпросите, които си задавахме и над които размишлявахме бяха дълбоки и многопластови, ангажираха съзнанието ми още тогава. Попаднах в един свят, който ме покани да мисля по този начин, да усетя  отговорност - и като част от цялото човечество, и като индивид. Това беше наистина голяма промяна за мен. Друга голяма промяна беше връщането ми в България след почти девет години. Това бе голямо и истинско предизвикателство. Всъщност, да се завърна в България си беше силно преживяване. А четири години по-късно - сега да съм в Берлин отново, един нов етап от живота ми, с нови възможности, въпреки коронавируса. Междувременно се чувствам свързана много с България и искам все още да правя неща там и проекти. Но Берлин текущо ми дава  усещане за център на света по някакъв начин, определено се свързвам с много интересни артисти и отново... един нов период. Димитър Николов: Общо взето, откакто започнах да се занимавам с театър - първо непрофесионално в една школа, след това годините в академията, после вече в театъра, успоредно с работата ми в киното - честно казано за мен обикновеният живот е сякаш само съботата или неделята, когато имам време да си изпия кафето спокойно, следобедно, сутрешно, без значение кога. Сега покрай карантината имаше доста стопиране. Може би това бе първият период, в който имах време въобще да имам някакво време за себе си. Открих си супер голям проблем с това да прекарвам време със себе си и да се занимавам  реално със себе си. Когато ходя на репетиции,  на снимки или се срещам с хора, някак си общо взето се занимавам  с другите или по-скоро с изследването на някой друг. Случва се през мен, но не става въпрос за мен, не съм аз фокуса. Много трудно ми се видя това и честно казано доста ми втръсна. В един момент ми даде някаква възможност да си дам реална сметка, че трябва да намеря някакъв… все пак, макар и доста условно да звучи това, но някакъв баланс. Дадох си сметка колко неща  не знам и колко вероятно съм пропуснал в това забързано ежедневие вече години наред. Също така, че трябва да имаш някаква зона, в хубавия смисъл зона на комфорт, някакво място за себе си и време за себе си - лично време далеч от и отвъд забързания делник. По някъв начин май вече се чувствам даже по-пълноценно. Сега като остане малко време и за обикновения живот, т.е. да помислиш, ако щеш дори и за битовизмите,  по някъв начин си почиваш и успяваш да се свържеш с някакви хора, с доста от които аз лично бях прекъснал дълго време всякакви взаимоотношения поради натовареност. Дадох си сметка, че може би съм обидил тези хора. Може би съм ги наранил, може би не съм бил с тях, когато те са имали нужда. И това са такива ценни уроци, от които аз мисля, че си извадих някаква поука. Ще се опитам занапред, колкото и работа да имам, дай боже всеки да има, да не се преминава през тях, все едно нямат значение. Богдан Дарев: Благодаря ти! Звучи като че ли това време, което си прекарал повече сам, те е обогатило. Дори, че си направил някои открития за себе си, които може да приложиш в твоето творчество като актьор. Това така ли е? ДН: Да, определено. Даже по шегаджийски бих го формулирал, защото аз съм супер нервак и кибритлия. Мисля, че се понаучих малко да търпя. По принцип това ми е много трудно. Общо взето дори не мога да преброя до три, „паля“ се непрекъснато. Мисля, че малко заземих нещата. Да, работи за актьорството от гледна точка на това, че аз например си давам сметка за себе си, като се подготвям за някакъв проект, че винаги съм в движение и нарочно го правя. Примерно уча текст, докато се разхождам в парка, докато слушам музика. Чета си сценария буквално и докато ходя. Сега пробвах някакви неща да ги направя  седнал на едно място. Признавам си, беше ми много трудно. Просто дадох си сметка, че има, има нещо ценно и в това да си за известно време на едно място. Не ми се иска да има нов локдаун, но при всички положения  това неочаквано и неканено време ме научи на някакво спокойствие, на хармония, която осъзнах, че явно не ми е присъща. Може би това е основният двигател при мен - че просто аз обичам да съм на триста, ако може на четиристотин. Някаква скорост, която за много хора е нормално да ги уморява, на мен ми дава енергия. Да, сега мисля, че откривам някакви спокойни зони в темперамента си, което е странно и за мен. ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ ЕМ: Много, много хубав въпрос. Аз мисля, че целият живот е едно учене и учителите са навсякъде и във всичко. От нас зависи  къде виждаме уроците, къде ги четем, къде ги чуваме. Те даже и се повтарят, ако не ги чуем, ако ни трябват. Мисля, че получаваме уроците, от които имаме нужда. За мен конкретно природата беше един от първите ми учители. Израснах сред природата и се чувствах много дълбоко свързана с нея само наблюдавайки я. Тя ме научи на много неща, едно от който бе многопластието, дълбочината на живота. Също учех много чрез самоизследване. Спомням си като малка имах потребност да се затварям и просто да работя с всичко около себе си - да рисувам, да танцувам и така да изследвам. Това беше една тенденция. Забелязвам, че когато искам да науча нещо, когато нещо стане наистина силно в мен, желанието се активира и учителите се появяват. Понякога е изумително. Хоп и срещам. Когато имам някакво намерение и колкото по-конкретно става това намерение в някаква посока -  какво искам да науча примерно. Така е било и за актьорското майсторство. Срещах страхотни мои учители. Аз не съм учила в НАТФИЗ все пак, но имах учители по пътя си,  както и за себеосъзнаването и психологията, от които се интересувам изключително много. Виждам, че е много, много важно това за мен. Учителите идват, когато търсиш, но също и когато не търсиш, но упорито вървиш във вярната – в твоята уникална посока. ДН: Много изчерпателно беше това на Елица и не знам какво да кажа честно казано. Заставам зад това, което и тя каза за природата, защото от малък много често ходя на планина. За мен учителите също не са задължително и само хора. Спортът без съмнение е голям учител. Към момента такъв е джудото за мен, макар и да съм се занимавал по-професионално с баскетбол и други спортове. Музиката е изключителен учител също. Пял съм в хор. Осъзнах на един по-късен етап, че преподавателите ми там -  диригентът, пианистът - ми дадоха страшно много. Моят учител по китара ми е дал много. Определен брой учители от училище са ми дали. Някои от тях може и да са ми взели,  не знам. Сега и фокусът не е върху тях. В академията, в репетиционните процеси, на снимките,  всички от семейството ми са мои учители под някаква форма. Племенникът ми, който е на 9 години, тази година ще прави 10, също е мой учител. Общо взето, когато се вглеждаш, вслушваш, заслушваш,  ти неминуемо обръщаш внимание на нещата, които се случват покрай теб и не ги подминаваш. Може да  научиш нещо ново за себе си и живота от нещо или от някой съвсем случайно на улицата. Много може да се научи и от животните - от това как се отнасят помежду си. Ние сме доста по-брутални в редица отношения. Общо взето мисля, че никога няма да спра да се уча. Не знам дали достатъчно научавам обаче. За да научаваш някакви неща, ти трябва да търсиш нещо, което не познаваш. Тази взаимовръзка е много важна. Тя се задейства, когато се впускаш в неща, в които не се чувстваш  в свои води, не са ти познати… И действително, освен, че разширяваш кръгозора си, според мен се сблъскваш със страхове, които не подозираш, че съществуват в теб и че ги носиш. След това се чувстваш много по-облекчен и много по-готов за следваща среща с непознатото. Така. Общо взето, това е според мен. Уча точно защото обичам да се изненадвам и да правя неща, които не мога. ЗА СТРАХА ДН: При мен не знам дали е един конкретен страх или е някакво комплексно чувство за страха. Много актьори всеки път преди да излязат на сцена  се успокояват с думите „Това е нормално притеснение ”. Доста пъти аз обаче го формулирам точно като страх – да не се издъниш, да не се изложиш, страх на физическо ниво. Няма някаква категория, в която да го причислиш. То е реален страх. Може би страхът от  - знам, че ще прозвучи много плоско вероятно, - страхът от провал, от това какво ще кажат хората. Страх от това да се върнеш назад към някакви определени неща, които си правил през години, в които си живял. Неща, за които от дистанцията на времето и към днешна дата съжаляваш, страх те е да не ги повториш, да не допуснеш същите грешки. Общо взето съм на мнение, че човек докато е жив го е страх от някакви неща и това между другото е ценно, защото ако не се страхуваме, според мен някакви рецептори в нас умират. Ако си представим една идеална среда без страх, тогава ще станем свидетели на бруталност поради факта, че няма да има нещо, което да ни възпре. Тогава ще е по-страшно. ЕМ: Мен много ме е страх от студеното време. Не го понасям добре. Освен това, шегата настрана, беше много студено последните дни в Берлин. Бяха замръзнали каналите и наистина осъзнах, че много ме е страх от студено. Друго нещо, което да добавя може би към това, което Димитър каза, е за страха от неосъществен потенциал – потенциалът като нещо, което гори в теб, но не можеш да намериш израз… или не стига, никога не стига. Понякога имам усещането, че изисквам, искам много от себе си - да съм жива и то да бъде изразено, да бъде изразено през нещо, намирайки винаги канала, през който да може да излезе този потенциал -  тази креативна енергия. БД: Намираш и начин да го изразиш сега и чрез танца. Аз лично го осъзнах за себе си. Дълги години живях само с идеята, че съм режисьор и това е. А фактически ние имаме толкова много възможности да се изразяваме по всякакъв начин. ЕМ: Да, за себе си винаги съм виждала и съм търсила много. Или такава е природата ми, или имам различни интереси, които се допълват, но определено търся, търся още и още начини. Много ми хареса това, което ти каза, винаги да прегръщаш нови възможности. По този начин се учиш. Това беше повече по предишната тема, изисква се кураж да влизаш в неща, които не познаваш и така да преодоляваш страха и да учиш през него. ЗА СВРЪХСИЛАТА И ДАРОВЕТЕ ДН: Имам чувството, че ще започна да се надувам като заговоря за това. Не знам, ако правилно разбрах въпроса ти, за свръхсила мога да кажа за себе си, че съм изключително раним  и емоционален човек. Колкото и приятелите ми  повече да ме знаят като някакво „перде“, така, на жаргон казано. Може би и затова ги обичам толкова, а и те - мен. Лично възприемам свръхсилата по-скоро като някаква сетивност - малка, но много силна, способна и трансформираща, такава, която опитваме да изразим през себе си. Знам, че някъде има сила в мен за нещо градивно в тази посока, в някаква емоционална… емоционално съпреживяване,  някакъв вид емпатия, която обаче аз смятам, че успявам да канализирам като енергия и може би затова се занимавам и с тази професия. Не знам,  някои могат да кажат, че съм пълен балък и  въобще не ставам за актьор. Възможно е и така да е. Може на някой да му харесва. Истината е, че не ме интересува особено.  Просто го правя, защото изпитвам  потребност и смятам, че това ме свързва, както имаше  една приказка: „Не мога да си говоря с много умни хора, обаче мога да отворя… понеже не са живи, мога да отворя книгите им и да обменям опит с тях през книгите.“ Обаче аз лично залагам на живото изкуство и смятам, че това е безценен опит, който получаваш и ако има някакво нещо наречено свръхсила, това може би е способността да осъществиш връзката. Както между другото имаше един игрално–документален филм на Мариус Куркински – „Някой посети душата ми“. Когато веднъж преди години репетирахме с него един спектакъл в Народния театър, а именно „Синята птица“ по Морис Метерлинк, той казваше: Не се опитвай да издърпаш зрителя на сцената, нито пък да го удариш отгоре по някакъв начин, да го наблюдаваш, а се опитай просто да си представиш публиката, хората от публиката, като души и опитай да ги посетиш. Ето в това съм си насочил свръхсилата, ако мога така да го формулирам. ЕМ: Много красиво се изрази, Димитър. Аз усещам така нещата също и  бих казала, че свръхсилите се проявяват, когато обменяме енергия, когато си позволим да дадем израз на същността си, защото всички имаме свръхсили и те са различни суперсили. Аз харесвам концепцията за суперсилите много и смятам, че имаме наистина такива. Когато дадем израз на същността си, тогава сме способни да видим тези свръхсили, тази енергия, която обикновено е такава, която дава сили и на другите около теб. Когато проявиш своята свръхсила, тя обикновено е сила, която се прехвърля и това именно я прави свръхсила. Тя е в теб, но чрез теб вдъхновява другите. БД: Фактически, тя се превръща и се трансформира, става дар за всички други, когато ние се свържем с нея. ЕМ: Да, точно така. Смятам, че е много важно в момента да се замислим за много социални догми и за начина, по който е структурирано обществото ни, а и политически. Съвсем малко бих  заговорила на тази тема, защото има много догми, които ни пречат да осъществим тези свръхсили, догми, които ни държат сякаш в плен, карат ни  да се чувстваме сякаш нямаме тези свръхсили, а имаме чисто икономически нужди. Вкарват ни в един модел, в който така автоматично да живеем само и единствено с едни чисто материални цели, които не ни позволяват да видим  колко градивна енергия се завихря около нас, когато сме осъществени, колко различен е животът ни, когато сме загрижени един към друг, колко красота има тогава и на какво сме способни тогава заедно - задружно осъществяване и задружно живеене, а не разделение и владеене. БД: Би ли казала, че това е нещо, от което децата имат потребност, и че е нужно ние да им го предадем на една по-ранна възраст? ЕМ: Разбира се! Да. Разбира се, че имат потребност и се радвам, че има някаква насока в образованието - към по-отворено, по-креативно образование, също към повече емоционална интелигентност. Започва да се обръща внимание полека-лека на тези неща. Мисля, че и самите деца от новото поколение, те имат и едно друго съзнание, започват  да задават тези въпроси  от по-рано, започват  да виждат и да усещат така както мисля, че и ние усещаме в себе си. Инак поколението някак си не е наред. Някой ти казва, даже множеството ти го казва, но ти вътре в себе си усещаш, че не е точно така. Някаква стигма, стереотипи. Дълбоко в нас усещаме, че много от  наименованията и концепциите, които са зададени като „истина“, всъщност трябва да си ги реконструираме. И сега е моментът, в който трябва много да се замислим за тези концепции, които са ни предоставени  като „истина“ и да си зададем въпроси за тях, защото те ни довеждат до един начин на живот. Това ли е начинът на живот или можем по-добре? Когато повярваме в нашите свръхсили, те ще ни оттласнат извън параметрите на широко наложения икономически модел. ДН:  Много хубаво го каза това. Само бих могъл да допълня нещо. Ще прозвучи  леко смешно, но не е в кръга на шегата, а е сериозно. Аз мисля, че децата трябва да си изживеят малко детството. И на племенника ми това му казвам. Мисля, че децата трябва да оставят тези таблети и телефони, защото това е убийствено. Аз поне си спомням, че имах детство. Мисля, че това много им пречи днес на подрастващите. Нямам предвид виртуалната реалност, благодарение на която ние сме заедно сега, макар и физически в три различни части на света. Визирам ежедневието. Наистина трябва да си дадем сметка за страшното очуждение, за това, което каза Елица за тези свръхсили -  сили, които се отключват само и единствено при обмен на енергии. Според мен  възможността да се случи този обмен при липсата на жив контакт е изключително малка. Тези технологии  ни очуждават, въпреки, че много ни улесняват в редица аспекти. Мисля, че децата трябва да започнат да излизат повече навън, да са заедно макар и в условията, в които за съжаление сме поставени. Ситуацията бе същата и преди коронавируса. Поне 10 години по мое наблюдение вече е такава. Ние сме видяли едното и другото, ти още повече предполагам, Богдане, но примерно племенникът ми не е виждал друго време, освен това с толкова мощно използвана технология непрекъснато. Мисля, че те си губят част от живота, прекарвайки го пред някакви симулации. Много се радвам, че ви виждам наистина, макар и на екран и благодаря много за това и тази супер инициатива, която имате и за платформа. Наистина го мисля. Супер е това, че се случва. Искам само към едно изречение да те върна. Не мога да те цитирам точно, затова ще перифразирам. Беше по темата за българите. За представата може би за българите, за впечатленията ти от хората, с които се виждаш последните години тук и там – в България, в Америка или където и да е. Истината е, че колкото повече се създават такива възможности, ще използвам  пак тази дума „обмен“, толкова по-добре ще стане, защото смятам, че е абсолютно необходимо едно обновяване, с докосване на едното до другото. Ето примерно Елица в момента е в Берлин. Аз съм ходил само веднъж там обаче бях очарован от многотията, която те залива. Прекрасно е, защото рецепторите ти не могат да поемат тази вълна от новости, от неща, които не са типични, които те изваждат от зоната ти на конфорт. Честно казано съм много, много голям привърженик на такъв тип иниациативи, защото наистина това, което най-много ни куца според мен в България специално за киното, е разпространението. Наскоро си говорих с едни момичета, конкретно в залата по джудо, и те ме попитаха дали съм участвал във филм. Реално до момента са седем игралните филми, в които съм участвал, но те явно не бяха гледали нито един, защото не ме разпознаха. Това изкарва на преден план въпроса за важността това, което правим да стига до колкото се може повече хора. Да се правят такива неща, да се обсъждат такива теми, да си задаваме така открито въпроси и да комуникираме, според мен е безценно. ЕМ: В днешно време има сериозен проблем, породен от наличността и свободния достъп до страшно много съдържание. Съдържанието вповече без съмнение е плюс, но на повърхността изкристализира един съществен въпрос. Все по-често се замисляме „За какво правим кино?” Голяма част от комерсиалното кино се е превърнало в един вид чисто забавление,  което по-скоро те изпива, отколкото да ти дава храна за размисъл, за някакво дълбоко усещане за живот,  за вдъхновение. Киното е изкуство, а не ентъртеймънт, не трябва да е чисто забавление. То е  отговорност на хората, които се занимават с това. Важен е както материалът, така и крайният продукт, които те дават на зрителя. Важно е да си помагаме и да го правим  заедно, защото, когато градим нещо заедно, тогава сме наистина силни.  Много по-важно е да си съдействаме, а не да следваме модела на състезателност, който е установен и ни пречи да сме заедно. А е толкова хубаво да сме заедно. Аз много се радвам, че съм с вас - дори по този начин - заради темите, които обсъждаме, теми, които ни дават отново тази енергия, които ни напомнят за това колко е важно да сме заедно,  с добри намерения и смисъл. ЗАВРЪЩАНЕ се подкрепя изцяло от читателите тук. Направете си свободен абонамент или сменете абонамента си на платен. Get full access to ЗАВРЪЩАНЕ с Богдан Дарев at www.zavrashtane.com/subscribe (https://www.zavrashtane.com/subscribe?utm_medium=podcast&utm_campaign=CTA_4)

5. 

   31 Oct 2021

   Какво е съзидателно общество?

   Празнуваме Ден на будителите в България Номинираните от БНР за будители на годината ни вдъхновиха. Вярваме, че ще ви вдъхновят и вас! „Не трябва да се страхуваш, защото страхът ти пречи да мислиш реално. Той блокира всяко едно твое сетиво и ти живееш в собствените си страхове. Изграждаш света около себе си, изпълнен само със страхове. Трябва да се опитваш да изплуваш от това нещо.“ - Анна Йончева Анна Йончева ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ Аз и сега си живея обикновен живот. Нищо не се е променило, но  наистина срещата ми с Вики и това, което последва след това, имаше огромно значение. Вики е момичето, което всъщност ме амбицира да стартирам този проект. Случи се след срещата ми с нея на детската площадка, когато тя стоеше измежду другите деца и те ѝ казваха: „Мръдни се, ще те ударим!“, а нейната реакция бе: „Не, на мен ми е много приятно да ви гледам как играете, как тичате“. Вики е в инвалидна количка, с тумор на гръбначния стълб. Тогава, дойде съученик на дъщеря ми и ѝ каза: „Ти няма да играеш с нея. Не я ли виждаш – тя е болна, тя е заразна“. Буквално в този момент реших, че искам да направя нещо, с което да променя нагласата на децата като моите, които не забелязват тези деца, да започнат да ги виждат. Въобще не съм предполагала, че животът ми може коренно да се преобърне по този начин. Никога няма да забравя проблясъка вкъщи. Обясних на мъжа ми за случката и му казах, че искам да започна проект, да снимам тези деца. Той ме попита: „ Ти луда ли си? Знаеш ли хората как ще те плюят? Ти си майка на деца без увреждания“. Аз обаче имах някакво вътрешно чувство. Казах си, че трябва да го направя и плахо-плахо започнах. ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ Богдан Дарев: Искам да ти разкажа за един учител, който имах по история. Тогава живеех в Атина. Спомням си, че той ни преподаваше история на Европа. Учехме за Бисмарк, за Германия, как става Съединението и т.н. Обаче децата в класа не слушаха. Той много се палеше, много се ядосваше. Триеше нервно дъската с гъбата. Никога няма да забравя този учител, защото той ми показа какво е да преподаваш със страст, какво е да обичаш това, което правиш. Дори сега като говоря, тръпки ме побиват. В твоя живот кои са твоите учители невидими или видими, за които можеш да ни разкажеш? Анна Йончева: За мен един от най-добрите учители е класната ми – г-жа Проданова. Аз не бях много добра ученичка, не изпъквах и с поведение. Това е учителката, която както ти каза за твоя учител, преподава с любов своя предмет. Това е за мен учителят - който преподава любов и с любов на учениците си. Госпожа Проданова намираше правилния подход към мен и към другите деца, които бяхме с малко по-лошо поведение като всички тийнейджъри. Тя и до ден днешен много ме подкрепя. Пишем си, независимо че съм завършила преди толкова много години. Когато стартирах проекта, тя беше една от първите, която ми написа: „Успех!“. Подкрепяме и в новата инициатива. Кани ме в часовете, за да си говорим с децата за техните „специални“ приятели. Това е учителят, който ми даде много като човек, освен като преподавател. Понякога си даваме сметка за нещата, през които преминаваме, на малко по-късен етап, не в самия момент, но важното е човек да си взема поука. Най-добрият невидим учител е животът. Той ни учи и ако човек има достатъчно сили, не трябва да живее в миналото, а трябва да върви напред. Животът е един постоянен учител и трябва да черпиш от него знание и мъдрост. Това е клиширано, но аз живея така вече от доста години, много преди проекта. Скоро ми попадна нещо, което може би описва най-точно начина, по който аз разбирам живота – „Защо стрелките на часовника вървят само напред?“. Защото назад миналото не се връща, няма как да стане това. От тежките моменти, през които човек неминуемо преминава през живота си, трябва да вземем поуката. Съжалявайки, няма да върнем времето. Така че, за мен най-добрият учител е всеки един ден, всяка една трудност и това да съумееш да извлечеш поуката. БД: Прекрасно. Това ще си го напомням и като минавам през трудности ще си представям часовника, който се движи напред. АЙ: Точно така. Имах един познат, който ме попита как така не се ядосвам. Казах му, че като всеки нормален човек и при мен всеки ден има нещо, което ме ядосва. И какво? Аз не печеля нищо от това. За мен най-важното е да се прибера вкъщи, семейството ми да е здраво, да си прегърна децата. Това какво се е случило, е минало и заминало. Извлякла съм си някаква поука. Направила съм грешка – дали ще е в работата, в живота или в отношенията с мъжа до мен. Много грешки прави човек. Важното е да осъзнае, че ги е направил и да може да извлече поуката за себе си. Аз живея по този начин и съм спокойна. Намерила със си някакъв вътрешен мир. Какво друго му трябва на човек? ЗА СТРАХА Имам фобия от пълзящи и летящи животни. Като видя пеперуда или нещо такова, започват едни писъци... Човек, който не ме познава казва: „Тъпа блондинка. Гледай как се лигави“. После като ме опознае, разбира че на мен това ми е огромна фобия. Когато бях малка, брат ми препарираше насекоми, но не ги оставяше при него, а ги препарираше над главата ми на едно стериопорче. Така те стояха около две денонощия, забодени живи на едни иглянки, докато умрат. Това нещо ми стържеше по цяла нощ. Не знам дали е от това, но наистина изпитвам паническа фобия от такива неща. Не мога да се преборя с нея. Мъжът ми постоянно ми се подиграва, факт. Другият страх, който смятам, че всеки нормален човек има, е страхът за семейството ми.  Да не се случи нещо. Да не се разболеем от някоя неизлечима болест, особено децата и мъжа ми. Това е нещото, което ме плаши. БД: Как се справяш с този страх? АЙ: Може би с много самодисциплина, защото при мен наистина е много панически този страх. Старая се да не мисля за това нещо. Според мен, когато човек си познава страховете някак си се опитва да се бори с тях. Аз водя вътрешни борби. Един от най-големите ми страхове това е болестта рак. Баща ми почина от това заболяване. Майка ми е оперирана от това. Наясно съм, че може и мен да ме сполети, недай си боже, и децата ми. Наистина, това много ме притеснява. Има едни застраховки, които се предлагат и покриват сериозна сума. Направих такива на цялото семейство. Принудих мъжа ми, тъй като той беше против, защото застраховката не е много евтина. Казах му, че не ме интересува и това ще се направи. Това е една част от борбата ми. Кара ме да се чувствам по-спокойна от гледна точка на това, че ако човек се разболее, най-големият проблем е събирането на средства. Лично за мен тази застраховка покрива една доста голяма сума. Това ме накара да не мисля толкова за това нещо. Изпадам си в моите депресии, мисля си за тези неща и точно за това гледам умът ми постоянно да е зает с нещо, фокусът на мисълта ми да е другаде. БД: Може би паралелно с тази застраховка, която ти си направила, има и другата застраховка, която е да правим това, което обичаме, да бъдем полезни, да живеем с вдъхновение. Има и много материал, който излиза за здравословното хранене. Знам, че ти спиш по 4 часа... АЙ: Искам  да кажа, че здравословното хранене не е за мен. Аз може и да не го правя, но хората трябва да се хранят здравословно. ЗА СВРЪХСИЛАТА И ДАРОВЕТЕ Според мен свръхсилата, силата на обществото и хората, е това да даваш. Клиширано или не, много е важно да даваш без да очакваш нищо насреща. Лично мен, това ме кара да се чувствам стойностен човек. Ако в момента някой ми каже: „Давай сега да ходим в Занзибар“, ще кажа: „Да, това би била една невероятна емоция за мен и семейството ми“, т.е. един жест на някой може да трогне много повече, отколкото нещо материално. За мен е така, това е силата – да даваш, без да искаш насреща нищо. Когато го правиш от сърце, виждаш, че и човекът срещу теб го прави от сърце. Много пъти съм казвала: „Доброто е път, по който всеки трябва да мине в живота си“. Минавайки веднъж по пътя на доброто, ти ще искаш да минеш и втори, и трети път. Агресията остава назад, когато видиш, че правиш добро. В края на годината по повод международния ден на хората с увреждания  се чудих заради извънредното положение, заради това, че не могат да се събират много хора на едно място, какво да направя. Помолих за реклама в софийското метро. Представих проекта и казах: “Може ли да сложим един портрет на дете-участник в проекта на централна  метростанция? Там минават много хора и това е начин да бъдат забелязани тези деца.“ Те ми казаха, че ще сложат не един, а 10 портрета на 10 метростанции. Буквално бях шокирана от това, шокирана, че в условия на криза тези хора помагат. С галерията, в която открихме първата национална фотоизложба на проекта, беше по същия начин. Попитах собственика може ли да ни я предостави, какъв наем ще иска, за да мога аз да събера средства. Човекът ми каза, че няма проблем и ще ни предоставят централната галерия за две седмици напълно безплатно. Когато правиш добро и видиш, че всички ти отвръщат със същото, продължаваш и всъщност ти създаваш едно съзидателно общество. Имах участие в едно предаване наскоро точно на тази тема – „Какво е съзидателно общество?“. Това е съзидателно общество - когато един започне нещо, друг го поеме, трети и четвърти го продължат…. Това е свръхсилата на хората – да правят добро, да помагат на другите. Най-големият дар е да видиш отсреща усмивката, щастието от това, което си направил. За всяко едно събитие, което правя, нямам нужда от средства. Аз събирам пари само за люлки. А защо събирам пари за люлки? Това е моят начин да покажа, да накарам хората да видят тези деца. Нещо, което аз не приемам за нормално, е да отидеш на една детска площадка, да отидеш в училището и там да няма достъп за децата в инвалидни колички. Все едно те не съществуват в тази държава. А те са деца. Те имат нужда да комуникират. Тъй като аз не мога да осигуря достъпна среда, защото нямам тази свръхсила, мога да започна да събирам средства, да направя една малка крачка към подобряването на техния живот. Моят начин е да ги направя малко по-видими, започвайки да слагам люлки, да проектирам с Георги Пейков, да направим нещо, за да променим нагласите на обществото. В това усетих моята сила. Когато един ден започнах това със страх, с идеята за една такава люлка и когато видях, че хората приемат тази идея с окуражителното: „Давай! Продължавай!“ – това усетих, че са даровете. Правейки събития, се чувствам щастлива от това, че виждам децата и родителите усмихнати. Заедно се забавляваме. За мен по-чиста любов и по-хубав дар от това няма. БД: Прекрасно. Майка ми казва нещо за това – „Направи добро, хвърли го в морето“. Много често си го припомням и това ме изпълва с една доброта. Това, което ти казваш, че доброто е една пътека…. АЙ: Това казвам  и на дъщеря ми, която е в една такава възраст, в която децата се лутат. Казвам ѝ, че не трябва да следва един определен  път, а трябва да си създаде свой път, по който да върви. Да си направи пътечката и да върви по нея. Да си следва целите, да се бори за тях и да ги отстоява. Всеки е имал падения в живота. Падаш, пълзиш и се чудиш дали ще изплуваш. Не трябва да се страхуваш, защото страхът ти пречи да мислиш реално. Той блокира всяко едно твое сетиво и ти живееш в собствените си страхове. Изграждаш света около себе си, изпълнен само със страхове. Трябва да се опитваш да изплуваш от това нещо. Същото е и с пътя. Вървиш по него - труден или не, падаш, ставаш, влачиш  се и пак изплуваш нагоре. Това е начинът. Пък ако правиш добро, то ти се връща. Гледайте изложбата „Различноте деца на България“ (https://www.filmabee.com/bg/razlichnite). Get full access to ЗАВРЪЩАНЕ с Богдан Дарев at www.zavrashtane.com/subscribe (https://www.zavrashtane.com/subscribe?utm_medium=podcast&utm_campaign=CTA_4)

6. 

   18 Oct 2021

   На сила хубост не става

   Вярваме дълбоко в развиването на здрава и дълготрайна връзка между поколенията. Като една гора, един народ се облагодетелства от мъдростта на вековните дървета. Прочетете текста на подкаста с г-жа Пенка Енчева и професор Тодор Киров отдолу. (Текстът е дело на доброволната помощ на  Лора Касабова и нейния екип. Благодаря, Лора!) „От всеки човек може да научиш нещо, стига да искаш.“ - г-жа Пенка Енчева Пенка Енчева и Тодор Киров ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ Пенка Енчева: Да. Казваш за обикновения живот, за живота, който имаме в ежедневието. Наистина, след като ме покани да участвам в „Завръщане“, се замислих  дали животът е обикновен. Аз си мисля, че животът винаги е необикновен, особен. Особен и необикновен е със самото си зараждане, със самото си появяване като едно съвършенство на природата. По-нататък с развитието, с получаването на многообразието продължава неговата особеност и необикновеност - съвършенство като видове, като форми, като багри. Толкова е разнообразен животът. И което е много важно наистина, има такова многообразие. То съществува в една непостоянна, непрекъсната връзка. Ето, аз се явявам една малка нищожна прашинка в това житейско богатство и разнообразие, в този обикновен и всъщност много необикновен живот. За мен - едно малко момиченце навремето, преди доста, доста години, което се включи в това житейско богатство, в това житейско многообразие, река Дунав беше огромна река. Сега, когато имам възможност да се движа и в други части на света, виждам, че не е чак толкова огромна. Но тогава за мен тя беше такава. Беше прекрасна. Беше най-хубавото място, където можеше да се отиде. Също така и необятните простори на Добруджа. Това беше моята поява в живота, в семейството на двама много сърдечни и трудолюбиви хора. Там израснах. Ето ти едно „завръщане“. По-нататък – училище, с желанието да научиш, да знаеш, да можеш повече. Друго ново „завръщане“ за мен беше пътуването ми до Пловдив и животът ми там по-нататък, където в резултат на усилията, които полагах, на ученето, аз станах учител. Това е може би най-прекрасната професия, най-прекрасната възможност да участваш в житейското многообразие. Следваха години на раздаване на знания, на грижи, на обич  към толкова много деца, които са преминали през 38-годишната ми практика като учител по биология. Моят живот е свързан с работата. Богдан Дарев: Но ти и пееш…. ПЕ: Пея от съвсем малка. За мен винаги е било приятно да слушам музика, да пея, особено българска народна музика. Това може би е най-приятното нещо, но за себе си усещам, че аз съм учител. След много години в училище, изведнъж, съвсем неочаквано за мен, немислено, нежелано, ми се наложи да прелетя над цяла Европа, над океана и над цяла Америка и да се озова в Сиатъл. Много съм щастлива от това ново завръщане в Сиатъл, тази възможност, която имам, благодарение на участието ми в женския хор към Българския културен център. Дамите в хора не са професионални певици. Това са съвсем обикновени българки, на които българското е в душите и в сърцата им и ние се стараем да го покажем. Това ни харесва. Затова аз винаги повтарям думите не само на една от жените, а може би на всички от хора, които са образовани и по-млади от мен. Всяка една от тях казва: „Никога не съм си представяла, че ще дойда в Америка, ще пея в хор, ще пея песни и по-специално български народни песни и че това ще ми харесва“. Това винаги ме впечатлява и аз си позволявам да го повтарям често. Наистина е така. За себе си казвам: „Аз съм била учител, но в душата ми винаги е била песента.“ БД: Твоят живот наистина е необикновен.  Да се озовеш тук в Америка, да запишеш първото си CD и да се направи филм за теб. Един обикновен „необикновен“ живот. ПЕ: Точно така е. Един обикновен, а всъщност необикновен живот. БД: Чудесно. Професор Киров, ти какво би ни казал? Разбира се, от филма аз знам малко за твоята история, но ти какво би казал за твоя обикновен „необикновен“ живот? Тодор Киров: Накратко ситуацията е такава. Във Варна бях студент в машинно-електротехническия институт, обаче нямах средства за издържане и подадох молба за отлагане на обучението. Целта беше да работя една година, да събера средства и да се прибера във Велико Търново. Трудно се намираше работа. Дядото на един познат ме взе да свирим в една механа, да развеселяваме хората. Аз бях с гъдулката. Случайно един подпийнал човек нещо се ядоса. Не му свирехме песента, която искаше, или не си спомням какво точно. Хвана гъдулката, удари я в стената и тя се счупи. Тръгнах да търся майстор, който да я оправи. Попаднах на проф. Асен Диамандиев и така тръгна професионалния ми път - покрай счупената гъдулка. БД: Искаш да кажеш, че ако гъдулката не се беше счупила, нямаше да стоиш пред нас по този начин ли? ТК: Нямаше. Щях да се върна във Варна, да си продължа образованието, защото по принцип съм си ученолюбив, търся новото, любопитен съм и щях да стана инженер по електротехника. С тази гъдулка и то случайно, започвайки да свиря, за да изкарам някой лев в онази механа, вече тръгнах по този път. ЗА  УЧИТЕЛИТЕ ПЕ: Като кажем учител  приемаме, че това е човекът, който ни учи на нещо, който ни преподава нещо, но всъщност като се замислим учител е всеки, с който се срещаш, който е около теб. От всеки можеш да научиш нещо. Скоро прочетох и много ми хареса, това че у всеки човек има едно слънце, просто трябва да му се позволи да грее. Наистина, от всеки човек може да научиш нещо стига да искаш и да му позволиш и ако е хубаво, да го вземеш, да го научиш, да го прилагаш. ТК: Много важно е какви хора са подрастващите, младите и какви ще станат. Както госпожата каза: “От всеки човек може да научиш нещо“. Наистина, това е житейският учебник. Срещал съм се с обикновени селски хора, които си живеят по стария начин, спазват старите традиции. Разказвали са ми много неща, някои от които на диалект. Аз записвах с касетофончето. После дешифрирах и всичко това го записвах. Направил съм си профил на всеки един информатор – кой е, улицата, на която живее,  телефонният му номер и т.н. Всички тези истории, разказани от тях, съм ги описал. Смятам, че това ще е много интересно за бъдещите поколения, много удобно да знаят как е било преди, защото сега малко се изопачава историята, тръгнахме малко по европейски модел, западен образец  и може да се откъснем от корените, а един народ няма ли корени  се обезличава. Ще дам един пример. Имаме много студенти - бесарабски българи. Знаете какво е Бесарабия – една територия, която е част от Украйна и част от Молдова,  заселена от българи. Един от родителите ме помоли да бъда като настойник на сина му. Той идваше периодично в България. Аз с чувство за хумор го питам: „Иван Иванич, как у тебя?“, а той: „Нормална. А как у вас в Болгарии?“. Отговорих: „Плоха“. На свой ред той каза: „Много „мерси“ имате в България“. Недоумявайки, го попитах какво значи това. Обясни ми, че най-първото, което се набива в очите е, че имаме  българска дума „Благодаря“, а всички казват „Мерси“. Значи всички искаме да се поевропейчим. Това нещо наистина го има и сега с навлизането на компютрите и IT техниката -  ще го лайкна, ще го постна, ще го копна, ще го пейстна и т.н. В този смисъл може много да се научим от старите хора, много, от които са си запазили езика. БД: Във филма много ми хареса как наблягаш на корените и колко е важно това. Виждам, че българите в чужбина осъзнават колко е важно наистина.  Надяваме се, че с филми като тези и други хора ще се вдъхновят  да снимат подобни, тъй като в днешно време децата ни така възприемат информацията – чрез кино и визуално. Прекрасно е да имаме възможност да споделяме това, което вие можете да ни дадете. ТК: За мен математиката е една, биологията е една, литературата е една. Различните поколения учат горе-долу по тази програма. А музиката, която аз преподавам, в случая - народната музика, търпи развитие. Джазът влезе във фолклора и обратно – фолклорът навлезе в джаза. Много наши виртуози инструменталисти на народни инструменти свирят и класика със симфонични оркестри. Така е и с Теодосий Спасов – той свири с различни оркестри вече всякаква музика. Аз съм длъжен да контролирам нещата. На такава позиция съм – преподавател в университет. Тези млади хора, които излизат като специалисти, трябва да правят разлика между старото и новото. Ясно е вече, че увлечението отива към модерното, новото, импровизацията. Какво ли не се свири в съвременния стил на музиката. Аз трябва да държа кандърмите, казано по народному. Трябва да ги обучавам на старото, на оригиналното, да си направят те една база, върху която да градят новото. Както класиците не минават без Бах, Хендел, Бетовен, Моцарт. Каквато и музика да има днес, те минават първо през тези композитори. Така трябва да бъде и в нашата музика – фолклорната. Това се стремя и аз да правя – да ги обучавам на старото, традиционното, оригиналното, а след това те вече да си изграждат свой стил, свой път. ЗА СТРАХА ПЕ: Мисля, че страхът е нещо нормално, нещо естествено, усещане у всеки човек. Нормално е, защото обикновено пред неизвестното, пред неочакваното изпитваш известен страх. БД: Как се справяш с този страх? ПЕ: Специално с внуците ми за мен радостното е, че са около мен и когато виждам, че са добре, че са жизнени – това ми действа успокоително. БД: И когато ядат хляба на баба и киселото мляко, което тя прави... ПЕ: Да, така е. Сега по-малкият е на тема: „надебелявам и не ям“. Той казва: „Бабо, ама това, което правиш е толкова вкусно и човек иска да си хапне повече.“ ТД: Страх ли? В момента изпитвам страх от Ковид-19. Покосена от него, сестрата на съпругата ми си отиде за 4 дни. Това нещо ме хвърли в паника. В миналото нямаше такива болести. Имаше грипове и такива разни, но за тях имаше лекарства. Те бяха управляеми. Според мен сега коронавирусът е неуправляем. Това е единственият ми страх. В миналото  притесненията са ми били от бъдещето – как ще се развият нещата, накъде да поема. Имал съм възможност да поема в различни посоки. Както ви казах, когато бях в 5-ти клас и живеех  на село, по стечение на обстоятелствата родителите ми се разведоха и трябваше да отида на ново място. Имаше притеснение – къде ще отидем с майка ми, какво ще бъде там и т.н. След това беше притеснението за казармата – какво ще е там 2 години. Калява се характера, но толкова простотии имаше, че не мога да ги опиша. След това – накъде да тръгна. Във Варна ли да отида, инженер ли да ставам или музикант? След като завърших академията – накъде да поема. В Пловдив ли да остана и да бъда асистент, в Добрич или във Велико Търново, където ме канеха да бъда главен художествен ръководител на тамошните ансамбли? Това бяха много трудни решения. Трябваше да се вземе най-правилното. Лишавайки се от някои неща например, останах в Пловдив, за да стана преподавател, но нямах квартира, нямах стабилни доходи. Големият ми син - Милен тъкмо се роди и аз бях на прага – къде да живеем, какъв път да поемем. Не съм имал страх от определено нещо. Ако е имало тогава, пак от смърт ще е било или нещо такова. БД: Професоре, какви са похватите, които си използвал, за да се справиш с тези притеснения? ТК: С две думи казано – „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще“. Правил съм каквото трябва, каквото ми говори вътрешния глас, каквото съм усещал. Усещал съм се силен в някои направления, в други - по-слаб. Търсил съм, както в случая, да избера там, където ще покажа най-доброто. Ето завършил съм народни инструменти, фолклорист съм. Можело е и аз да стана свирач, да свиря с гъдулката в ансамбъл примерно. Но не. Станах учител и колкото и нескромно да звучи ще кажа, че съм първият учител по народни инструменти в България. През 1976 г. започнах да преподавам първия си инструмент, а те са: кавал, гайда, гъдулка и тамбура. Бил съм първият назначен и всички, които свирят на гъдулка, са мои ученици. Аз избрах да стана учител. Чувствах се силен. Притеснения имах – в каква посока да поведа младите, какво да преподавам. Вие сами видяхте от филма, че има малка и голяма гъдулка – коренно различни са. Има и междинни между тези двете. Трябваше да реша коя да бъде истинската, на коя да преподавам. Започнах да обикалям по села и градове с една жигула. Където чуя, че има някой гъдулар, отивам да го интервюирам. БД: Ако можеше и аз да бъда отзад в тази жигула с камерата, щеше да бъде прекрасно. ТК: Оказа се, че аз също имам дарба, сила да пиша, да извършвам научно-изследователска дейност. Малката гъдулка я няма вече. В началото на миналия век я е имало в цяла България, а в края беше съхранена само в Добруджа. Тръгнах по добруджанските села да я изследвам и в момента имам 10 гъдулки на информатори, който са починали. Аз съм ги откупил и съм ги описал в книгите си. В момента има само двама-трима свирачи на такава малка гъдулка. Тя изчезна в момента, в който аз я описах. БД: Значи ти знаеш как да се справиш с тези притеснения, когато знаеш твоята сила. За всички младежи – когато човек си знае силата, той може да се справи със страха си. Марияна от Лилково пише: „Поздрави от снежно Лилково. Гледаме ви с умиление и ви очакваме. Ще се радваме да покажем филма на проф. Киров. Живот и здраве, лятото можем да се съберем в Лилково и да го гледаме.“ Елена - един деец от Лилково, благодарение на който се възражда селото,  също ви поздравява от Пловдив. ЗА СВРЪХСИЛАТА И ДАРОВЕТЕ Тодор Киров: Имал съм сила да стигна дотук, където съм. Свръхсила е трябвало да се прилага, когато се е налагало да се преодоляват препятствия, а те са били не едно и две. С моя син имаме една приказка от много отдавна: „Това не е като да си купиш чорапи“. Когато решаваш нещо важно, трябва да се премисли, да се вземе най-правилното решение, за да може след това хоризонтът да е широк. Пенка Енчева: Свръхсилата е способността да навлезеш в душата на човека до теб, в душата на хората около теб. Може би, това е внедрено във всеки човек по различен начин. Едни имат възможността лесно да достигат до душата на другия, а други - не съумяват да го направят. Мисля си, че това зависи от пътя, по който човек  е преминал в живота си. Тук отново ще кажа, може би силно казано,  че учителят е човекът със свръхсила. Това да накараш толкова любопитни, толкова жадни за знания очички, вперени в теб , да научат, да искат да научат, приемам като някаква свръхсила. Изразът на това е срещата на хора, с които си бил, на които си дал нещо, научил си на нещо, които са ти благодарни. И като се срещнете, да го изказват,  да го изразяват. За мен това е една свръхсила. Свръхсила, макар и силно казано, е и да правиш добро. Да си насочен към доброто. И ако на доброто, всеки  отвръща  с добро днес, утре и пак и пак, мисля, че любов и здраве ще има навсякъде. Хората ще бъдат по-различни, по-добри. В днешно време имаме толкова нужда от това... Гледайте „Тази баба“ (https://www.bogdandarev.com/kino/tazi-baba). Гледайте „Тодор Киров: по пътя на гъдулката“ (https://www.bogdandarev.com/kino/todor-kirov-po-patya-na-gadulkata). В сайта ни ЗАВРЪЩАНЕ винаги ще може да намерите нашите подкастове в аудио формат, както и в текст. (Текстът е дело на доброволната помощ на  Лора Касабова и нейния екип. Благодаря, Лора!) Познавате ли хора, които да са се завърнали от чужбина и сега да живеят в България. Свържете ни с тях! Ще се радваме да ни гостуват в подкаста. Набираме доброволци да споделят съдържанието ни в социалните мрежи по света. Пишете ни. Get full access to ЗАВРЪЩАНЕ с Богдан Дарев at www.zavrashtane.com/subscribe (https://www.zavrashtane.com/subscribe?utm_medium=podcast&utm_campaign=CTA_4)

7. 

   3 Oct 2021

   Търсене на истината

   Запознайте се с Милен Киров. „Ние сме стигнали до това развитие на нашето общество и мозък чрез търсене на истината…“ Дали някога ще намерим истината? Или е достатъчно никога да не спираме да я търсим? Милен Киров ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ Милен Киров: Това е един много хубав и интересен въпрос. За да отговоря на него, първо трябва да си отговорим на въпроса: „Какво е обикновен живот?" Моят живот винаги е бил свързан с музиката – в и около музиката. За други хора това не е обикновен живот, така че моят живот  е „необикновен“ - обикновен  живот и обратното. Цял живот се занимавам с музика. Родителите ми са музиканти. Прадядо ми беше гайдар. Дядо ми - бащата на майка ми, свиреше на кавал, така че няма някакво събитие, което да е обърнало нещата в посока на това да се занимавам с музика, а преди това да съм се занимавал с нещо друго. Просто съдбата беше предопределила с какво да се занимавам. Естествено с помощта на родителите ми. Те видяха този талант в мен много рано. Започнал съм още 2-3 годишен на пиано, „блъскайки“ клавишите да уча нотите. Доколкото знам съм започнал да чета нотите преди  буквите, а  аз наистина почнах да чета доста рано. Така че, да. Това е животът ми. Музиката.... ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ Баща ми, който е част от нашето общество, преди година се пенсионира след дългогодишна кариера като педагог – Проф. д-р Тодор Киров, преподавател по гъдулка в академията в Пловдив. Той заедно с майка ми бяха моите първи учители по музика вкъщи. Спомням си, че преди изпити или конкурси, когато съм свирил много здраво, баща ми е стоял неотлъчно до мен при пианото. Такова търпение има този човек, търпение, което аз за съжаление не съм наследил. Тяхната помощ, подкрепа, напътствия и твърда ръка (от гледна точка не на бой) ми помогнаха много. Като деца ние се разсейвахме. По едно време исках да стана футболист.  Можи би бях около 10-годишен. Благодарен съм им, че не ме оставиха на мира. Не ме оставиха да се разсейвам, да се занимавам с други неща, защото не се виждам да правя друго нещо освен музика. Така че, първите учители са родителите ми. Баща ми също е и мой модел. Той всъщност е първият учител по фолклорни инструменти в българско висше училище. Започва в Академията, където тогава се формира фолклорният департамент. Бил съм в негови продукции, в негови часове. Негови студенти са идвали вкъщи, родителите ми са ги хранили. Докато с жив интерес наблюдавах как свирят на инструментите си, неусетно попих много неща от тази атмосфера, от неговия подход като педагог. Богдан Дарев: На мен това най-силно ми направи впечатление от филма (https://www.bogdandarev.com/kino/todor-kirov-po-patya-na-gadulkata) – архивните кадри с учениците му. Всички свирят с едни лъчезарни, големи усмивки – и на снимките, и във видеокадрите. Имах това усещане, че те наистина са идвали у вас и сте ги хранили. И аз като бях в България беше точно така, с много приятели и това е прекрасно. МК: Когато пораснах осъзнах, че това не е един обикновен живот за другите хора. Съсловието на фолклорните музиканти в България е толкова сплотено, толкова близки са хората и винаги музиката е присъствала. Направило ми е голямо впечатление това, че всички там са като семейство и едновременно с това  баща ми винаги е имал авторитет като бащинска фигура. Това се стремя да запазя и с моите студенти. Аз съм им ментор. Подкрепям ги, учител съм им, също и приятел, но си имаме едно взаимно уважение. Не мога да твърдя за различни общества, но ми се струва, че джаз обществото и обществото на фолклорните музиканти  са по-сплотени. Винаги ми е харесвала тази близост и това чувство за семейство. БД: Имам много въпроси, но ще ти задам само два от тях. Първо, за баща ти и затова как е стоял до теб, докато свириш, защото аз имам доведена дъщеричка, която има страхотен музикален слух. Ако аз имах такъв, щях да съм на десетото небе. Безспорно е много трудно да се мотивират децата, особено в днешно време с телефоните, с медиите. Ти какъв съвет би дал на родителите и на хората, които искат да предадат любовта към нотите на децата, искат те да се развиват музикално. Как да подходим? МК: Това е сложен въпрос, защото нещата не са същите, каквито бяха преди 35 години, когато аз се занимавах с музика. Светът се промени ужасно много през последните 20-30 години – технологиите; начинът, по който децата общуват, учат и се учат; интереси; професии и т.н. Мисля, че не само за музика, а за каквото и да е, родителите трябва да намерят този баланс между това да  дават достатъчно свобода на децата си за различни неща и да намерят някакъв талант и позитивен израз на това, което е вътре в тях. В същото време трябва да ги направляват, защото има и такъв стил на отглеждане на деца, когато родителите ги оставят да избират и да „скачат“ от едно нещо на друго и никога не се продължава по една пътека достатъчно дълго, за да може детето наистина да може  да вземе нещо от това. За мен този метод не е концентриран, не дава много на детето. Просто е прекалено „разхвърляно“, а децата имат нужда от структура. Всички като хора имаме нужда от нея, но и всички  ние научаваме фундамента на тази структура като деца. Така, че моят съвет е да се намери баланса. Когато детето има талант и желание за нещо, родителите да го подкрепят, да бъдат до него, да му дават посока и подкрепа. И ръка, когато падне. В същото време да не забравят, че децата всъщност не знаят как работи света около тях и е хубаво да има някои напътствия. Така, че баланс между свободата и структурата. БД: Аз бях учител в продължение на 3 години на по-малки дечица – от 3 до 14-годишна възраст и имам по-различно мнение за оценките и за подхода на образованието. Ти каза нещо много ценно според мен. Каза, че се опитваш да намериш слабите места на твоите ученици и да им помогнеш те да се развият, което е съвсем различно от подход, който слага всички в една графа и казва: „Аз ще ви измервам спрямо една мерна единица“. МК: Да, разбира се. Аз съм започнал като начален учител.  Около 5 години съм преподавал в начални училища. Работил съм с широка възрастова група деца - от 5-годишни в детска градина до деца в 8-ми клас. Така, че имам богат опит. Наистина, когато става дума за изкуства, в много ранна възраст не съм привърженик на конкурсите, състезанията и т.н. Аз също имам нещо състезателно в мен, защото съм играл и спорт, но... приписват едни думи на Белла Барток, че е казал: „Конкурсите не са за хората - те са за конете“. Аз мисля, че чрез конкурсите в ранен стадии можеш да отрежеш крилата на децата, а тогава трябва да им помагаш. Да, наистина не всеки ще стане професионален музикант, но то и не трябва. Имаме нужда от всякакви хора в обществото, но според медицински изследвания, музиката е единствената човешка дейност, при която всички центрове на мозъка светят едновременно – двигателни, опорни, имагинерни и т.н. Всички неща, които се случват при правенето на музика, са много необходими за всеки един човек, така че в ранна детска възраст всички деца имат нужда от музика, от изкуство, от спорт, за да могат да се формират като цялостна личност. Вече на по-късен етап се случва една естествена пресявка на тези, които имат дарба и хъс евентуално да тръгнат по този път - път, по който ние вървяхме навремето – от коридорите на музикалното училище до скамейките на университета. Много неща се променят. Обществото се променя и ние като педагози си задаваме много въпроси и променяме начина, по който преподаваме, защото тази музика, която ние сме учили, начина, по който сме учени, вече не е подходящ за музиката на 21-ви век. Ние също трябва да се развиваме наравно с обществото. „Аз се опитвам да мисля по-еластично, по-динамично. Предлагам различни решения на един и същ проблем, помагам на моите студенти да осъзнават, да са наясно със слабите си страни, да работят върху себе си и слабостите си, за да могат да бъдат успешни като хора, като членове на обществото и като музиканти.“ БД: Така ми звучи сякаш, че покрай тях и ти самият се променяш - и като учител, и като човек... МК: Абсолютно. Ако не го правя, значи съм се провалил като учител и като човек. Според мен всички ние, няма значение с какво се занимаваме, трябва да надграждаме, да се обогатяваме, да се променяме в положителния смисъл, защото ние не сме една константа, ние се учим, докато сме живи. Мисля, че това като философски въпрос също е проблем на много хора. Наблюдавам, че в някои общества хората не желаят да се променят и не са способни да приемат промените около тях, особено, когато се случват малко по-бързо, отколкото те са свикнали. Аз постоянно се променям – чета, следя новите тенденции, мисля за тези неща. Правя си много от материалите сам. Когато преподавам, не използвам само един учебник,  както беше навремето – това ти е учебникът, написан е и следващите 50 години по това ще работим. Аз се опитвам да дърпам от различни източници,  добавям мои материали. С  богат опит като музикант и от моя опит на човек, живял на два континента доста време, помагам на моите ученици и студенти да бъдат подготвени за днес и за утре, което е най-важното за нас като учители, а не просто да им предадем това, което ние знаем отпреди 20 години. БД: Голяма отговорност… МК: Да, но пък най-хубавото нещо е, когато видиш твой ученик или студент да успява. Да видиш момента, в който те развиват някаква концепция, когато ги видиш на сцена да правят нещо красиво, когато чуеш тяхната музика вече записана или ги видиш в някое списание. Това е най-голямата гордост за един учител. БД: Докато не те видях на сцената да свириш по този начин, наистина нямах представа за този огромен талант, който имаш. Пожелавам ти още много, много възможности да свириш така на сцена и да ни радваш, защото този баланс между това да преподаваш и да се развиваш като музикант не е лесен. МК: Аз искам да те поздравя за всичко, което правиш, за да има такова общество, да се знаем. Ти подкрепяш културата по всякакъв начин. Поздравления и поклон. Продължавай все така в този дух. Ти си един възрожденец на 21-ви век. БД: Благодаря, Милене! Радвам се, че имаме възможността да сме заедно и можем да бъдем заедно по този начин. ЗА СТРАХА БД: Ще ти задам следващият въпрос, който е за страха. Кой е твоят най-голям страх? Справил ли си се с него и ако не си, как се справяш? МК: Най-големият страх, който съм имал професионално, е, че може да нямам достатъчно време или физическите възможности да направя всички неща, които са ми в главата, да не мога да ги осъществя. Мисля, че с годините започвам да се променям. Мисля, че тази пандемия беше един доста интересен катализатор за това. Тя сложи живота на пауза. Форсира ни в даден момент да спрем всичко, да преосмислим другите неща. Тя всъщност много ми помогна да преодолея някои неща. Тази година имах много време за размисъл. Не съм свирил пред хора от миналия февруари. Имах отменени концертни дати и професионални планове. Идването ми в България ми помогна да се отделя от забързаното ежедневие в Лос Анджелис и от нещата, които ме стресираха от професионална гледна точка. Животът в България е много по-бавен и спокоен, което ми харесва. Това ми помогна да преосмисля някои неща. Примерно, това, че аз никога няма да успея да направя, да реализирам всичко, което ми е в главата, защото имам прекалено много проекти. Това ми беше най-големият страх преди - че няма време. В момента, като се отпусна, чувствам, че ми е неспокойно, защото текущо трябва да работя по някоя музика, по някои проекти. Особено много съм зает през пролетния и летния семестър. В колежа работата е много интензивна. Много са нещата, които се случват. Преподавам на много студенти. Те изискват моето внимание постоянно. Така, че през уикендите и ваканциите, ако не работех върху моите проекти, се чувствах все едно изоставам. Това ми беше страха, но мисля, че с тази пандемия и с годините всичко се промени. Сега чувствам, че част от моя живот е да живея, да наблюдавам. Обичам да разговарям с хората около мен, да опитвам различни храни и култури, да обменям опит. Това всъщност формира и музиката ми и ме прави по-интересен артист. БД: Да, ние с теб имаме горе-долу еднакъв проблем. Аз имам този проблем в киното. Всичко, което видя или чуя, или срещна на улицата, може да бъде филм или история. Трябваше да се науча, дори в началото на тази година,  да спра, както ти каза, да си насоча вниманието към някои неща. Може би, по-скоро да комбинирам няколко идеи в едно нещо, отколкото да съм разсеян на всичките тези места. До каква степен мислиш, че особено тук в Америка, това е продукт на капитализма и на гоненето на някакъв успех? МК: Мисля, че си го имах и преди, защото аз още като тийнейджър се бях амбицирал да отида в Америка, защото исках да се уча от най-добрите и да постигна някои неща в музикално отношение, да създавам. Мисля, че имам нещо такова по рождение. Когато живееш в общество, където толкова неща се случват едновременно, например всяка вечер в Лос Анджелис мога да отида да гледам концерти, изложби; когато виждаш как хората работят неуморно, усещаш, че ако не работиш като всички тях, си мързелив. Понякога това ми натежаваше. „Тогава малко се центрирах и намирах моя дзен, като се прибера в България, попътувам из Европа, като усетя другия ритъм на живот.“ За мен този баланс между интензивна работа и възможността да се наслаждаваш на живота  липсва на някои американци, а и на мои колеги. Мисля, че ние като музиканти трябва да знаем повече за истинския живот. Това формира изкуството. Ти си филмейкър. Всъщност си наблюдател, участваш в живота и това формира твоето изкуство. Докато в музиката и изобразителното изкуство ние можем малко да се отделим от обществото, да се усамотим, което не е лошо за създаването. В същия момент обаче, за да създадем нещо, което е непреходно, което говори на обществото, ние трябва да знаем как да живеем. Хубаво е по някой път да спрем и просто...да помиришем цветята. ЗА СВРЪХСИЛАТА И ДАРОВЕТЕ БД: Последен въпрос, Милене. За свръхсилата и каква е твоята свръхсила. Какви са даровете, които даваш на света и какви ти получаваш? Този въпрос нарочно го нарекох „свръхсила“, защото в киното тук  много се набляга на свръхсилата и на супергероите, които имат свръхсила, но идеята е, че ние можем да открием нашата свръхсила - дали е тази на учител, музикант, инженер. Каква в действителност е нашата реална свръхсила? МК: Мисля, че някак се връзва с началото, когато  говорихме за децата -  за начина, по който се отглеждат и израстват; по който биват подкрепяни или неподкрепяни. Мисля, че родителите могат да им помогнат да намерят своята свръхсила, в какво са добри. Нямам предвид само изкуството. Не всички стават музиканти и филмови дейци. Важно е какви интереси имат. Ние сме достигнали до това развитие на нашето общество и мозък чрез търсене на истината, търсене на нови знания, на много други неща. Мисля, че в момента, в който човек намери движеща сила от гледна точка на интелектуален глад, а не на физическия, тогава вече осъзнава някаква негова свръхсила. Моите родители ми помогнаха за това и тя е музиката. Тя е постоянно в живота ми, в главата ми, в това, което правя. Не бих могъл да живея без музика. Моят глад и моята жажда е музиката. Мога да разбирам различни типове музика, мога да ги анализирам, да ги нотирам, да ги изсвирвам. Това ми е помогнало в кариерата и това ми помага като учител, за да мога да говоря с различни хора, имащи различни интереси в музиката. За мен хубава музика е хубавата музика. Няма значение жанра, стила или от кой век е. Мисля, че това много ми е помогнало в професионалния път, това ме е отделило от другите, това ми помага и сега. Понякога е интересно, защото настава шумотевица и в живота, и в главата ми, когато работя върху няколко проекта едновременно. Преподавам, пиша едно, свиря друго нещо и т.н. Това пък ми помага да действам. Когато съм най-зле, тогава съм най-концентриран и най-добре си уплътнявам времето. За даровете  - да, то свръхсилата и дарът ми са едни и същи – музиката. Мисля, че съм добър педагог и учител. Опитвам се да предавам  знанията си на другите. Това е съвсем безвъзмездно, от гледна точка на това, че не пазя тайни от студентите си. Това го имам от родителите ми. С баща ми, който толкова години е преподавал педагогика, сме толкова различни в този аспект. Аз не мога без да пиша и да изпълнявам музика на сцена и това се допълва с преподаването. Баща ми предпочита да пише за музиката - да пише книги, де е музиколог и да преподава. Аз мисля, че това, което правя като музикант, ми помага да бъда по-добър учител. Това да съм учител пък ми помага да представям по-добре моята музика по начин, който би бил достъпен -  да се свързва, да докосва хората.  От тази гледна точка , мисля, че съм щедър човек – опитвам се да давам моята свръхсила и даровете, а не да вземам. БД: Това ме навежда на една теория, която от години си развивам и която може би и други хора споделят. Аз не вярвам, че животът е устроен така, че най-силните да оцеляват. „Вярвам в това, че когато засадим една овощна градина с ябълкови или черешови дървета, когато те цъфнат, впоследствие, когато дойдат хората, децата и си откъснат един зрял и сочен плод, така продължават да пресаждат тези дървета. Това, което ти правиш с твоята свръхсила – музиката, го виждам точно по този начин, че когато узрява, твоята музика се превръща в един дар към света и децата. Благодаря за този дар.“ МК: Благодаря ти. Много ми хареса тази метафора за дървото, от което другите могат да се хранят. Да, ако така гледаме на живота си, смятам, че бихме имали едно по-добро общество. Да се надяваме повече хора да мислят така. Купете си музиката на Милен Киров тук. (https://www.milenkirov.net/) Get full access to ЗАВРЪЩАНЕ с Богдан Дарев at www.zavrashtane.com/subscribe (https://www.zavrashtane.com/subscribe?utm_medium=podcast&utm_campaign=CTA_4)

8. 

   25 Sept 2021

   Защо не емигрира

   Днес ви каним да се запознаете с хлебаря Пресиян Петров. Този млад човек има големи мечти и възможност да забогатее в чужбина, но остава в България. Защо? В сайта ни ЗАВРЪЩАНЕ ще може да намерите нашите подкастове в аудио формат, както и в текст тук. (Текстът е дело на доброволната помощ на  Лора Касабова и нейния екип. Благодаря, Лора!) Пресиян „Хлебаря“ Петров ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ Пресиян Петров: Когато бях студент  в университета, родителите ми нямаха голяма възможност да ми помагат финансово и се налагаше доста често да работя. Не винаги можех да го правя, тъй като посещавах лекции, упражнения и т.н. Във втори курс се замислих кое е това нещо, което искам да го има в живота ми всеки ден и това беше да не съм гладен. Казах си – ако имам хляб, никога няма да съм гладен. После изведнъж ми хрумна: “Едва ли е толкова трудно да правиш хляб“. Една вечер го споделих на моя приятелка, която отиде и намери място, където започнах да работя. Това изведнъж ми промени ежедневието и живота. От студент, който отива в 8ч. на лекции, станах човек, който става в 1ч. през нощта, върви пеша до хлебарницата, работи там до преди обед и след това отива на лекции и упражнения. Оттогава правя хляб почти всеки ден. Много рядко пропускам. БД: Това колко години е вече? ПП: Това е 10-та или 11-та година. БД: Знам, че дядо ти отглежда пшеница. Това значи, че в твоето семейство вече е съществувала тази възможност – ти да поемеш по този път. Как точно станаха нещата? ПП: Така звучи, но не е така. Израснал съм покрай дядо си, но никога не съм се интересувал какво точно прави. В смисъл, отива в градината, прави там някакви неща, аз му помагам, обаче не съм  задавал въпроси за нищо. Казва ми: “Оплеви градината“ или „Да прекопаем крушите“ или „Тук ще хвърлим няколко зърна в земята“. Никога не ми е правило впечатление това нещо. Когато станах  хлебар и се прибрах на село за първи път, може би 1-2 години не си бях ходил, му казах, че освен, че ходя на лекции и упражнения, съм станал хлебар. Той се разплака. Това беше първото нещо, което направи. После започна да ми обяснява  как той цял живот с това се е занимавал. Как нашите прабаби и прадядовци също са се занимавали с това. Разбрах, че всъщност родът ми се е занимавал с това без аз да знам. Те не са искали ние да живеем такъв живот, а са искали да ставаме академици или нещо подобно. Затова не са и споделяли, не са смятали, че трябва да вървим в тази посока. Супер случайно се случи или може би не. Както казва дядо ми: „Не може да избягаш от това, което кръвта ти иска“. ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ Имал съм честта да имам доста учители, най-различни. Учил съм в много хубаво училище, което години по-късно осъзнавам колко много неща ме е научило, особено учителят ми по математика. Когато си тийнейджър, не възприемаш точно по този начин нещата, но след време разбираш, че всичко, което са ти говорили, е било полезно. Имах огромната чест, още девети-десети клас, да срещна един човек, който много ми говореше за духовната част на нещата. Не толкова за материалния свят, а по скоро за нещата отвъд, нещата, които можем да почувстваме, да разбираме или да си мислим - за нашия вътрешен свят, в който сме сами или не сме сами. Малко по малко започнах да срещам все по-интересни хора. Бях около 20-годишен, когато срещнах един от корейските си учители, който ме заведе после в Корея и живях при него известно време. Той ми помогна да срещна друг корейски учител, при който специализирах това хлебарство, което в момента правя. Бил съм с френски учител, при който живях едно лято. В Дания и в Швеция съм бил при друг, който ме учеше на хляба. Впоследствие дядо ми се оказа също такъв учител. Аз бях научил много от него без да разбера,  докато растях там. След като станах  хлебар стана още по-лесно да комуникираме, защото говорехме за едни и същи неща. Когато той ми обясняваше, аз вече го чувах 10 пъти повече. Страшно много неща съм научил от всички тях – различни хора, различни култури. Това до голяма степен е помогнало да стана човекът, който съм сега. БД: Аз не съм ял хляб от Корея и нямам никаква представа как изглежда един хляб там. Като нашият ли е? Разкажи малко повече за твоето преживяване там. ПП:  Още през 2011 г. не бях доволен от нещата, които учех в България. Смятах, че можем повече, че нещата, които трябва да може един хлебар, са много повече. Започнах да се оглеждам къде в чужбина мога да отида. Естествено, всички обясняваха как Франция е най-доброто място за учене на хляб, защото е една от най-старите държави, която има традиции  в това нещо. Първата ми идея беше да замина там. Успях да намеря майстор англичанин, защото не знам френски, а знам английски. Той беше живял дълго време във Франция и си беше като французин – държеше се като тях, говореше постоянно на френски, много малко на английски, но с мен си говореше и ми обясняваше всичко. С него изкарах лятото на 2011-та и разбрах, че хлябът, който той прави, е в пъти по-добър, отколкото най-добрите хлебарници в София правеха. Като идея и като отношение към хляба беше същото, но все едно беше години напред във времето. Например, ако нас никой не ни закачаше, щяхме да стигнем след 20 години това, което той правеше. Той така се беше научил от своите учители. Стигнах до един момент, в който видях много информация на едно място и като я усвоих се върнах обратно, но не срещнах разбиране в това, което бях научил. По-скоро тук хората бяха застинали на едно ниво, което не искаха да променят. Така се породи желанието ми да пътувам. Исках да развивам себе си и занаята, който умея. Започнах да пътувам. Бил съм в почти всички европейски държави, като на повечето места не съм бил на дълги стажове, а само по няколко дни в пекарна. Тъй като отдавна имах афинитет към Корея, още откакто се запознах с моя учител през 2010 г., реших, че е крайно време да отида и там, защото точно предишната година корейците бяха станали световни шампиони по хлебарство и си казах – какво пък могат тези хора? Отидох като един млад човек, който вярва, че държавата, в която живее, е много по-добра от тази, в която отива. Така и се държах с хората първите няколко дни, което не беше нещо хубаво, а въобще не беше и правилно. Хората много бързо ми показаха, че нямат хлебарство на повече от 50 години, но тъй като са изключително методични в това, което правят и го правят докато не го направят добре, са успели за 50 години да натрупат опит, който ние все още нямаме като хлебари. Хлябът, който ние правим и този, който те правят, не е далече един от друг, особено занаятчийският хляб с квас, но те го правят много по-добре, изключително по-добре. Много рядко грешат. Постоянно анализират всичко, което се случва. Там ме научиха какво е критичен анализ и защо за всеки хляб това трябва да се прави. Целият екип се събира и обсъжда какво се е случило. Неща, които ние не ги правим. Забелязал съм, че до ден днешен много малко хлебари правят това – да дискутират, да обсъждат, да анализират. В нашата хлебарница се опитваме да го правим. БД: Каква е разликата между този тип на правене на хляб и хляба, който прави една баба в едно село? Какво си научил? Има ли какво да се научи от тях? ПП: На курсове доста често казвам, че в България сме били толкова бедни, че единственото на трапезата ни е било хубав хляб. По тази причина хлябът е нещо много свято, много велико и истинско. Има семейства, които с това са се изхранвали изцяло, само с това. Това за съжаление е оказало негативно въздействие върху българската кулинария  и по-специално, за хляба. Тъй като го виждаме като нещо свещено, не го пипаме през годините т.е. стигаме до едно ниво, когато хлябът е супер и си оставаме там много дълго време – 50, 100, 200 години. Защо да пипаш нещо, което си работи? Докато другите държави са имали повече богатства, били са по-заможни, това при тях е било по друг начин - те търсили как да го направят по-добър, по-интересен, по-различен. Затова, например, французите са изградили една огромна, аз го наричам „библиотека“ за хлебарството. Имат страшно много майстори, които развиват различни неща. Всеки регион има нещо особено, нещо, което при нас доста често се е губило, т.е. от една област до друга има много тънки нюанси в това какво е хляб. Много често хляба е това, което имаш от полето - всичката пшеница, събрана  заедно. Докато при французите всеки един сорт се събира отделно. Различните сортове правят различно брашно, което се използва за различни неща – някои за хляб, за кроасани или за други продукти. При нас, по времето на дядо, е имало само един вид брашно – каквото има в мелницата - това е. Нямаш избор, не можеш да експериментираш за различни неща с него. Това до ден днешен все още трудно се променя. Работим върху това, но много, много бавно се променят нещата. БД: Става на въпрос, че ние не отричаме традициите на правене на хляб, но не продължаваме да ги надграждаме, да ги развиваме. ПП: Да, така го виждам и аз. Смятам, че трябва да знаем и да разбираме всичко, което се е случило преди нас, но да работим то да става по-добро, по-хубаво, по-вкусно, по-интересно. БД: Да, защото ако ние българите не работим върху това да стане по-интересно, да експериментираме върху това, което имаме, тогава идва „запада“ и комерсиализма, носи кифлички отнякъде другаде. Ние започваме да ги ядем и казваме: „Ооо, гледай това колко е вкусно“ и изпускаме шанса да задоволим това любопитство на човека, което е там и винаги ще  бъде там. ПП: Когато през 2011 г. станах хлебар, бях изключително изненадан как 1/3 от хляба, който идва в София е замразен и идваше от чужбина. Това все още е така, защото има огромни вериги, които не го правят тук. Те си го внасят от чужбина. Това важеше и за закуски. Ходил съм в пекарни, в които твърдяха, че всичко се прави на място, а отстрани виждаш как доставят баници и разни други полуготови работи и там просто ги допичат. Това беше много шокиращо за мен. С течение на времето разбрах, че хората правят това, защото не им се работи или защото нямат достатъчно амбиция, достатъчно знания. Със сигурност много по-лесно е да го направиш по този начин. Да вземеш нещо готово и просто да го довършиш за крайния потребител. Първите три години работихме само на ръка, като достигнахме близо 4000 хляба на седмица, които бяха само от ръцете на мен и на брат ми. Когато отворихме хлебарница разбрахме, че само да правиш хляб не е достатъчно, трябва да има и други неща. Колкото повече са те, толкова повече хора трябва да имаш, или да наемеш някакво оборудване, или да го купиш. Ние наехме хора, но много бързо осъзнахме, не знам защо е така, че един нает човек вършеше ¼ от това, което ние вършехме. През цялото време се опитвахме да си обясним това с идеята, че бизнесът е наш, хлябовете са наши, ние сме по-мотивирани и т.н. Това не е точно така. Много хора имат бизнес и не работят толкова, колкото ние работим. Аз го виждам като едно вътрешно усещане, че трябва да се свърши колкото се може повече работа. Може би дядо ни ни е възпитал, че когато човек не работи, той нищо не прави. Това доведе до сегашната ни хлебарница, в която започнах да се връщам назад във времето отпреди индустриализацията. Искаше ми се да разбера защо хората са направили машини, по какъв начин са искали да ги използват. Защо е измислена всяка една машина и защо прави това, което прави и да намеря начин там, където не е необходимо да има човек, да бъде вкарана машина, но да бъде по начин, по който крайният продукт никога не може да пострада. Това е нещо, върху което работя вече повече от 4 години. Опитвам се да разбера всички тези неща, даже си водех записки коя машина кога е измислена, в какъв период от време, в коя държава и защо там, какво точно са искали да направят, когато са я измислили. Сега имаме машини, които вършат част от работата. Имаме неща, които се случват изцяло на ръка. Не знам доколко това ще продължи да се случва така, както е в момента, защото искаме и ние да се развиваме и търсим начин да го правим правилно. Със сигурност едно от нещата, които се е променило е, че имаме машини, които ни помагат с месенето. Това нещо го нямаше, когато снимахме филма. Абсолютно всичко се месеше на ръка. След като отидох в Корея разбрах, че това не е най-правилният начин, защото не съм разбирал добре тестото, това което самото то иска. По какъв начин самата пшеница поема водата – защо и колко време изисква. Такива нища, които тогава не ги знаех още. Една от причините да искам да анализирам така нещата е, че когато отивах в чужбина навсякъде виждах едни и същи неща. Занаятчийството все повече и повече върви към края си, т.е. умира. Хората не искат да работят тежък труд, все по-малко са хората, които си дават здравето за това, а хлебарството не е лесно въобще. Това ме накара да анализирам какво се е случило, защо така се е случило, как да вземем най-доброто от двата свята, но въпреки всичко да запазим корена на този занаят такъв, какъвто трябва да бъде.  Да се опитаме винаги и каквото и да става, хлебарят да направи възможно най-добрия продукт. ЗАЩО НЕ ЕМИГРИРА? Има само две държави, които са ми харесали докато съм пътувал и съм се замислял дали да не остана там. Имал съм доста възможности да го направя. Едната беше Швейцария, другата Южна Корея, като втората ме задържа, плени ме много повече. Преди да се върна обратно в България много сериозно обмислях да стана главен хлебар в една хлебарница там. Общо взето ми предлагаха 6 пъти повече пари, отколкото изкарвам в България. Аз знаех, че тук ще изкарвам много по-малко. Тогава проведох разговор с учителя ми, който ми преподаваше хлебарство и го попитах: „Ако остана в Корея, какво мога да направя, какво мога да постигна?“. Той ми отговори: „Всичко можеш да направиш. Ще станеш много добър хлебар, ще имаш апартамент, кола, много висока заплата и хората ще знаят за теб.“ Попитах го дали има нещо друго, но той каза: „Не, това е. Какво повече може да искаш?“. Казах, че ако се върна в България сигурно мога „да променя света“. В смисъл, че има толкова поле за изява, че ако имаш амбиция, желание, воля, капацитет, можеш да направиш каквото решиш. Няма как да се оплакваме, че нещата не са окей при положение, че те са такива каквито са. Просто ги приемаме и продължаваме да работим. Тогава се замислих много сериозно върху това, че искам да живея в държава, която ми изглежда много по-уредена, но в същото време бих искал да имам някакъв пръст, глас, ръка в това, което предстои да се случва и България беше идеалното място. Оттам нататък желанието ми нарасна – да се опитам да направя Балканите по-хубаво място за живеене. Виждам, че много други хора също искат и ставаме един огромен колектив. Все повече и повече... ЗА СТРАХА Най-големият ми страх е да си отида от този свят без да съм направил нищо значително. Не знам защо така го виждам. Наистина съм израснал с хора, които са ми го говорили това нещо. Всичките ми учители са ми повтаряли едни и същи неща, без значение от коя държава са : „Трябва така да работиш, че нещо след теб да остане и то да има смисъл“. Не говорим за семейство или кариера. Говорим  за нещо, което е от полза за другите хора. Така си го представям аз. Това нещо го преодолявам по един единствен начин. Аз се събуждам и си лягам с работа. Винаги работя, но не в смисъл работя, за да изкарвам пари, а се опитвам да направя нещо, което да остане, за когото и да е. Няма значение какво. ЗА СВРЪХСИЛАТА И ДАРОВЕТЕ За свръхсилата - може би, имам две. Дали наистина са свръхсила, нямам представа. Едната е, че мога да чета много бързо. Под това визирам наистина много бързо, в смисъл стигал съм до 3 книги по 700 страници за един ден. Много бързо запомням тази информация и мога да я „извикам“ от главата си. Това много ми помага, защото специално за хлебарството, мелничарството и за зърното има страшно много информация, която трябва да се прочете. Това ми помага да трупам много повече опит от другите хлебари. Имам колеги, които също са работили повече от 10 години, но аз имам повече опит от тях, просто защото чета много. Другото нещо, което винаги ми е помагало, е това, че когато видя нещо, мога да го повторя в главата си, само че по-бавно. Не знам как да го обясня точно. Например, отидох във Франция един път и моят учител там оформяше хлебчета за секунда и половина – две секунди. Аз го попитах дали може да ми покаже точно как го прави. Той каза: „Не. Гледай и ако хванеш нещо, хванеш“. Аз гледах, гледах… След това много  по-бавно си го представих как се случва и след около 5 минути аз правих хлебчетата, както той ги оформяше. Беше много изненадан, че толкова бързо успях да хвана движението, предвид това, че го правеше много бързо. Всъщност аз просто умеех да правя това нещо и това ми помага навсякъде. Когато бях в Корея, не са ми показвали бавно това, което правят. Всичко правеха много бързо, но аз го запаметявах. След това си го повтарях по-бавно и след това го повтарях и аз, само че вече по-бързо. С времето и аз свиквах да работя много бързо. Може би това са двете неща, които определям като своята свръхсила, ако са такива наистина. От гледна точка на даровете смятам, че най-големият дар, който мога да дам на хората, са моите мечти, защото почти всички, може би с много малки изключения, не са такива мечти, които да ме направят мен щастлив, а по-скоро огромно количество хора. Смятам, че те ще го оценят рано или късно. Get full access to ЗАВРЪЩАНЕ с Богдан Дарев at www.zavrashtane.com/subscribe (https://www.zavrashtane.com/subscribe?utm_medium=podcast&utm_campaign=CTA_4)

9. 

   21 Sept 2021

   Обладани от страх

   Камен Воденичаров ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ Зависи от дефиницията за обикновен живот. Аз мисля, че за нас, които сме израснали като деца през 80–те години, обикновеният живот беше свързан с добро образование, с онези ограничения, които имахме от социализма - невъзможността да се пътува, слушането на английски, френски и американски радиостанции, гледането на кино, слушането на музика. Цялата тази култура  за поколението на 80–те, а и за поколението преди мен (на 70-те години) в музиката и киното, е била нашият необикновен живот. Обикновеният живот е бил в градовете, в училище, в игрите, в общуването с приятелите, докато изкуството ни е давало някакъв прозорец, някаква енергия за мечта, за един по – хубав свят. В интерес на истината вече през 90-те години, започвайки реално да пътуваме и имайки възможността да посещаваме и Западна Европа и Съединените американски щати, някак си осъзнахме, че представата, която имаме, изградена за Западния свят в действителност е изкуствена, т.е. тя е малко захаросана. Тя е в едни топли краски, докато реалният свят е по-различен от един кинопроект, от един музикален албум, от един концерт. И слава богу. Може би това е разликата между обикновеното и необикновеното, между видимото и невидимото, от онова, което човек има като представа, като мечта, като среща с различните видове изкуства. Това е необикновеният живот.  А обикновеният е това, което е ежедневието. Хубавото е, че когато сме влюбени, когато обичаме близките си, когато извършваме нещо, за което сме се подготвяли дълго време, видимото и невидимото се сливат. Обикновеният и необикновеният живот се допират в една точка и става много силно емоционално. За тези мигове в крайна сметка живеем. ЗА УЧИТЕЛИТЕ НИ Във филма „105 минути София“ ще видите, че българското Възраждане и България в началото на миналия век, та чак до края на Втората световна война също се развива на базата на този доброволчески принцип, на тази подкрепа между хората. Това най- силно си личи в образованието, разбира се и в изкуствата. Така ме възпитаваха и нашите учители. Аз мога да говоря за моята преподавателка по актьорско майсторство за куклен театър (това ми е първата специалност). Професор Николина Георгиева бе един изключителен човек. Светла й памет. Тя представяше кукленото изкуство и комедия „Дел арте“ и всички тези принципи, които са по-близки до уличния театър, до това, което е уличното изкуство в Япония, в Съединените щати, в Китай. Един изключителен човек. Тя ни учеше на много търпение, учеше ни да бъдем с широк кръгозор. А пък в киното съм завършил втората си специалност при акад. Людмил Стайков – един изключителен български режисьор със страхотен размах, с много популярни филми. През 70–те и 80–те години филмът „Илюзия“ – едно изключително авторско кино, спечелил много награди в Европа; мегапродукцията „Хан Аспарух“ с трите епизода; „Време разделно“ и още десетки други. Той също ми е дал много, както на мен, така и на другите колеги от различни поколения, които той е обучавал в кинорежисурата. Едно от много важните неща е било да бъдем искрени, да сме наясно какво искаме да кажем на публиката, защото това винаги си личи от екрана. А за различните похвати и за различните стилове и жанрове, в тези часове той казваше: „Ако искате да 'хванете' зрителя, трябва да разберете, че киното е последователност от две неща: шок и ритуал. Киното е само това. Правиш нещо брутално за зрителя, след това героите започват да извършват каквото и да е чрез ритуал. Всяко нещо на киноезик може да бъде превърнато в ритуал.“ Това беше неговият ключ и той много ни говореше за това. Слава богу все още е жив и здрав, преподава в НАТФИЗ и нови поколения минават през него. „Българското Възраждане и България в началото на миналия век, та чак до края на Втората световна война също се развива на базата на този доброволчески принцип, на тази подкрепа между хората.“ ЗА СТРАХА Страхове винаги съществуват във всеки един човек поотделно, но мисля, че страхът във времето, в което живеем - от загуба на близки хора, страхът от смъртта - може би е много силен. В последните години, особено и пандемията показа, че ние сме склонни да се откажем от много ценности, за които нашите майки и бащи, баби и дядовци, прабаби и прадядовци са се борили, т.е. ние, страхувайки се от един невидим вирус, сме склонни да приемем това, срещу което са се бунтували поколения преди нас – да си стоим вкъщи, да не ходим никъде, да не общуваме, да не се прегръщаме, да не се чувстваме близки. Ако има някакъв ужасяващ урок от пандемията, която в момента властва над целия свят, според мен това е изкарването на преден план на страха - на страха от това дали ще доживеем утрешния ден и дали хората, които обичаме ще ни кажат „Добро утро“. Дотолкова сме обладани от този страх, че си мисля (в нашия филм също има тази тема (https://kino.filmabee.com/dokumentalno/105-minuti-sofia)), че гледайки какво са правили поколенията преди нас, може би трябва да бъдем малко по-серт, малко по-твърди и малко по-решителни, защото свободата и възможностите за един по-мирен свят са пред нас и зависят от нас. Тези силни човешки качества не са били спрени от природните бедствия, от войните, които човечеството си е предизвикало само. Наистина в някаква степен прилича на война, с тази разлика, че войниците и техните роднини назад във времето, като че ли по-спокойно са приемали вероятността, че ако се качат на един самолет и трябва да изпълнят една мисия могат и да не се завърнат и са били по-спокойни и по-уверени. Ние изпитваме страх да се разходим до магазина  да не би случайно да „пипнем“ нещо - през окото, през носа или не знам откъде - нещо да ни дойде. Прекалено много се страхуваме според мен. ЗА СВРЪХСИЛАТА И ДАРОВЕТЕ Аз мисля, че така, както завършваме и нашият филм, една от свръхсилите, може би най-голямата свръхсила, това е любовта. В нашия филм разказваме за това, че всяко едно действие през различните епохи и времена се мотивира до голяма степен от това силно чувство – любов. Любов към личност, любов към кауза, любов към идея, любов към страна. Това е може би най-голямата свръхсила на всички супергерои (ако се върнем към началото на нашия разговор). Другото, за което си мисля, че без него не можем да реализираме каквото и да било, това е вярата. Не говоря само за вярата в религията или в концепцията на един или друг Бог, разпространен в различните краища на планетата според техните усещания и вярвания, а вярата и убедеността  в собствените сили; в това, което си решил и тръгнеш да правиш; вярата в близките и в обичаните хора; в децата; в семейството. Това са свръхсилите. Това са нещата, които движат цялото човечество. Аз мисля, че така, както завършваме и нашият филм (https://kino.filmabee.com/dokumentalno/105-minuti-sofia), една от свръхсилите, може би най-голямата свръхсила, това е любовта. „Дотолкова сме обладани от този страх, че си мисля, че гледайки какво са правили поколенията преди нас, може би трябва да бъдем малко по-серт, малко по-твърди и малко по-решителни, защото свободата и възможностите за един по-мирен свят са пред нас и зависят от нас.“ Get full access to ЗАВРЪЩАНЕ с Богдан Дарев at www.zavrashtane.com/subscribe (https://www.zavrashtane.com/subscribe?utm_medium=podcast&utm_campaign=CTA_4)

Contact ЗАВРЪЩАНЕ към корена

Guest appearances

Books guests

Based on episode analysis; this does not confirm that the show is currently accepting guests.